Чтение онлайн

Пендъргаст се промъкна в тясната кабинка и подръпна пешовете на сакото си. Дежурният — дребен жилест мъж с карирана риза и работен комбинезон, се наведе да затвори люка. Наблюдателницата гледаше към Хъдзън, подстъпите на тунела и огромната вентилационна инсталация, която имаше важната задача да изсмуква отровния въздух от самия тунел. Проточил врат, Пендъргаст успя да зърне турбините на пречиствателната система, които бучаха точно под тях.

Мъжът се дръпна от люка и зае мястото си на столчето пред малка чертожна маса. В тясното помещение нямаше къде другаде да се седне. Устните на човека се раздвижиха, но Пендъргаст не чу нищо от воя на огромния вентилатор.

— Какво? — изкрещя той и направи крачка напред. Подводничарският люк се оказа слаба преграда за шума и отровните газове.

— Служебна карта — извика в отговор служителят. — Казаха да ви поискам документ.

Пендъргаст извади картата на ФБР от джоба си и му я подаде.

— Господин Албърт Даймънд, ако не се лъжа — каза той.

— Ал — безгрижно махна човекът и му върна картата. — Какво искате?

— Чух, че сте най-големият експерт по нюйоркските подземия — поде Пендъргаст. — С вас се консултират за всичко — от строителството на нови тунели, до ремонти по линията на газопровода.

Даймънд се втренчи в лицето му, после бавно плъзна език по долните си зъби и бузата му смешно набъбна.

— Май имате право — кимна най-сетне.

— Кога за последен път бяхте долу?

Човекът вдигна ръка и сви пръстите си в юмрук. Веднъж, после повтори.

— Преди десет месеца?

Мъжът поклати глава.

— Десет години?

Даймънд кимна.

— Защо толкова отдавна?

— Писна ми. Поисках да ме преместят тук.

— Тук ли? Доста интересен избор. Максимално далеч от подземията, без да се качвате на самолет. Нарочно ли го направихте?

Неопределено свиване на раменете в отговор.

— Имам нужда от информация — повиши глас Пендъргаст, най-накрая разбрал, че в кабината е прекалено шумно за размяна на банални реплики.

Даймънд кимна. Издутината на бузата му тръгна нагоре, инспекцията продължаваше към горното чене.

— Кажете нещо за Дяволския етаж.

Издутината спря. Дребната фигура на Даймънд се размърда върху столчето, но отговор не дойде.

— Чух, че под Сентрал Парк има огромен лабиринт — продължи Пендъргаст. — На голяма дълбочина. Именно той носи наименованието Дяволския етаж. Но документация за такова нещо липсва, освен ако не съществува под друго име.

Мълчанието на Даймънд се проточи още известно време.

— Дяволският етаж, значи — промърмори най-сетне и погледна в краката си.

— Чували ли сте за него?

Човекът бръкна в джоба на комбинезона и извади плоско шишенце, което със сигурност не съдържаше вода. Отпи голяма глътка и го прибра обратно, без да предложи на госта си. После каза нещо, но думите му потънаха в грохота на вентилатора.

— Какво? — викна Пендъргаст и направи още една крачка към него.

— Казах, че съм го чувал.

— Моля, разкажете ми.

Мъжът отклони поглед от агента и го насочи към брега на Ню Джърси от другата страна на реката.

— Мръсните богаташи — процеди.

— Моля?

— Богатите копелета. Не са искали да дишат един и същи въздух с бачкаторите.

— Кои богати копелета?

— Ами всичките. Астор, Рокфелер, Морган. И другите. Изкопали са тия тунели преди повече от век.

— Нищо не разбирам.

— Железопътни тунели — ядоса се Даймънд. — Изграждали частна подземна линия. От Пелхам, под парка, под хотел „Никърбокър“ и баровските резиденции по Пето авеню. С луксозни перони и чакални, само за тях.

— Но защо на такава дълбочина?

— Геология — усмихна се за пръв път Даймънд. — Били са принудени да копаят под действащата мрежа на метрото и, естествено, под изоставените тунели. Ама там има дебел пласт лайняна скала.

— Каква скала? — отново викна Пендъргаст.

— Рехав предкамбрийски пясъчник. Викаме му лайняна скала. През нея могат да се прокарват водопроводи и канали, но не и железопътни тунели. Затова копали по-дълбоко. Вашият Дяволски етаж се намира на тридесет нива под повърхността.

— Но защо?

— Защо ли? — погледна го с недоумение Даймънд. — Вие как мислите? Защото не искали изтънчените им задници да ползват едни и същи перони и даже сигнализация с редовните линии. По тези дълбоки тунели можели бързо да напускат града, да стигнат до Кротън и оттам да хванат пътя. Без закъснения, без да се мешат с простолюдието.

— Това не обяснява липсата на строителна документация.

— Строителството им е струвало цяло състояние. С което не са се изръсили само петролните магнати. Поискали са и услугите на общината… — Даймънд попипа носа си. — А такива разходи не се документират.

— Но защо са ги изоставили?

— Защото не са били в състояние да ги поддържат. Под канализацията и отводнителните шахти е адска влага. Прибавете към това натрупването на метан, въглероден окис и още куп гадости.

— Концентрация на тежки газове, винаги в най-ниските части — кимна Пендъргаст.

— Долу са погребани милиони, но шибаната линия така и си останала недовършена. Работила е горе-долу две години, после станало голямото наводнение от деветдесет и осма, което заляло помпите, и тунелите се напълнили наполовина с отточни води. Принудили се да ги зазидат, барабар с машините и цялата техника.

Даймънд замълча и кабината отново се изпълни с грохота на огромните вентилатори.

— Има ли изобщо някакви карти? — попита след малко Пендъргаст.

— Карти ли? — извъртя очи Даймънд. — Двайсет години съм ги търсил, но такива няма. Сведенията получих от стари хора.

— А спускали ли сте се там?

Човекът притеснено се размърда, после потвърди.

— Ще ми нахвърляте ли една скица?

Даймънд не отговори.

— Ще ви бъда благодарен, дори за дреболия — рече Пендъргаст и се приведе към него. Деликатните му пръсти се протегнаха напред, сякаш да пригладят яката на ризата, после между тях изведнъж се появи банкнота от сто долара.