Чтение онлайн

Кабинката се люшна и тръгна надолу.

— Ще ви кажа — отвърна Хейуърд. — Не слизайте там!

Пендъргаст се усмихна.

— Боя се, че нямам избор. Само прякото проучване на тунелите „Астор“ може да даде отговор на въпроса дали убийствата имат нещо общо с тях.

— Тогава да дойда с вас — бързо предложи тя.

— Много бих искал, повярвайте ми — въздъхна Пендъргаст и поклати глава. — Но този път трябва да се промъкна незабелязано. А двама души вдигат повече шум от един.

Асансьорът спря на етаж 3, в най-долното ниво на сградата. Озоваха се в полутъмен коридор.

— В такъв случай се пазете — примирително рече Хейуърд. — Къртиците се зариват долу не за да търсят конфронтация, а за да избягат от нея. Но има и много хищници. Дрогата и алкохолът влошават нещата още повече. Помнете, че чуват и виждат по-добре от вас, освен това познават тунелите. Както и да го погледнете, положението ви е доста по-неизгодно.

— Това е вярно — кимна Пендъргаст. — Затова ще направя каквото мога да изравня шансовете. — Извади от джоба си ключ и отвори старинната врата, пред която се изправиха. Помещението зад нея беше претъпкано с високи метални стелажи, изкривени под тежестта на безброй стари книги. Проходите между тях бяха едва половин метър, а въздухът тежеше от миризмата на мухъл и прах.

— Какво търсим тук? — попита Хейуърд, последвала агента по един от тесните проходи.

— От всички сгради, които проучих, тази има най-добрите архитектурни планове и най-кратък достъп до тунелите „Астор“ — отвърна през рамо Пендъргаст. — Въпреки това ме чака дълго спускане и леко отклонение на юг, но съм длъжен да огранича рисковете. — В следващия миг се закова на място и бавно се огледа. — Аха, трябва да е там…

Пое по едно от отклоненията, отключи малката врата в дъното и поведе Хейуърд по някаква тясна стълба, от която се влизаше в малка, лишена от подова настилка стаичка.

— Точно под нас се намира входният изкоп. Започнали са го през 1925 година с идеята да изградят пневматична система за доставка на книги от външни хранилища. Проектът бил замразен по време на Голямата депресия, а по-късно така и не го възобновили. Въпреки това съм сигурен, че точно оттук ще получа достъп до главния снабдителен тунел.

Пусна куфара на неравния под, включи фенерчето си и започна оглед. Няколко минути по-късно се наведе и избърса праха от стар дървен капак. Двамата го вдигнаха с дружни усилия и пред очите им се разкри тясна, облицована с плочки тръба. Пендъргаст насочи фенерчето надолу, кимна доволно и се изправи, разкопчавайки шлифера си.

В погледа на Хейуърд се появи огромна изненада. Оказа се, че агентът е облечен в сиво-черен военен комбинезон — от онези, които носят разузнавачите. Циповете и токите бяха от тъмна матирана пластмаса.

— Малко необичаен камуфлаж, а? — усмихнато подхвърли той. — Кафявото е заменено от сиво, което е специално предназначено за придвижване в пълен мрак. — Коленичи пред куфара, щракна ключалките и вдигна капака. Извади флакон военна маскировъчна боя и започна да маже лицето и ръцете си. После измъкна парче филц и внимателно го огледа. Хейуърд забеляза няколко дълбоки джоба, пришити към едната му страна.

— Джобен маскировъчен комплект — обясни Пендъргаст. — Самобръсначка, кърпи, огледалце, специална дъвка за премахване на дъха. Вземам всички мерки да остана незабелязан. Не желая никакви срещи, нося го просто за всеки случай. — Нави комплекта и го тикна в пазвата си, след което измъкна пистолет с късо матирано дуло, което приличаше на пластмасово.

— Какъв е? — любопитно попита Хейуърд.

— Експериментален деветмилиметров автоматичен пистолет, производство на „Аншлус“ — показан го Пендъргаст. — Стреля с керамично-тефлонови патрони, с тъпа глава.

— На лов ли отивате?

— Може би сте чували за сблъсъка ми с онзи звяр Мбвун — въздъхна агентът. — Поуката е колкото проста, толкова и наложителна: трябва да бъда готов за всичко. Това пищовче може да прониже слон, при това по дължина.

— Нападателно оръжие, откъдето и да го погледнеш — каза Хейуърд.

— Приемам това за одобрение — усмихна се Пендъргаст. — Разбира се, отбраната е не по-малко важна и по тази причина си имам и броня. — Дръпна ципа на комбинезона и под него мътно проблесна бронежилетка. Извади от куфара плътно прилепваща шапка от кевлар, която бързо нахлузи на главата си. Последваха я портативна инсталация за пречистване на вода и още няколко предмета, които бързо изчезнаха в многобройните джобове на дрехата му. Накрая измъкна две старателно запечатани найлонови торби, в които имаше дълги черни ленти, сякаш от кожа за обувки.

— Пемикан — обясни той.

— Моля?

— Изсушено филе миньон, нарязано на ивици и оваляно в натрошени ядки и сушени плодове. Съдържа всички минерали, витамини и протеини, от които се нуждае човешкият организъм. Изненадващо вкусно. Никой не може да измисли по-добра храна за експедиции от първите заселници. Луис и Кларк са карали на нея с месеци.

— Е, поне с храна сте се запасили — поклати глава Хейуърд. — Разбира се, ако междувременно не се загубите…

Пендъргаст дръпна ципа на горнището си и опипа хастара.

— Тук са картите — най-ценната част от оборудването ми. Подредил съм ги като летците по време на Втората световна война. — Върху фината коприна личеше сложна система от тунели, проходи и железопътни линии, начертани с точна ръка.

Затвори ципа и после, сякаш спомнил си нещо важно, започна да рови из джобовете си. Измъкна връзка ключове и й ги подаде.

— Мислех да ги облепя със скоч, за да не дрънчат, но май ще е по-добре да ви ги предам за съхранение. — От друг джоб извади портфейла и служебната си карта. — Тези неща също няма да ми трябват долу. Моля ви да ги предадете на лейтенант Дагоста.

Опипа отново комбинезона, сякаш да се увери, че всичко е на мястото си, после се завъртя, спусна крака в тръбата и кимна към куфара:

— Ще ви бъда много благодарен, ако се погрижите за него.

— Моля, няма защо — отвърна Хейуърд. — Ще чакам картичка.

Капакът меко хлопна над тъмната и влажна тръба. Хейуърд се наведе и го притисна към пода.

Марго наблюдаваше титруването, без да мига. Бистрите капки равномерно тупваха в разтвора, чийто цвят всеки момент трябваше да се промени. Изправен до нея, Фрок почти не дишаше. Това я накара да си даде сметка, че също е затаила дъх.