Чтение онлайн

Майкълс избърса с парцалче греста от ръцете си и пусна парцала в метална кофа с капак — и тук се придържаше към уроците на дядо си, който беше маниак на тема „мерки за безопасност“. Лично Майкълс не вярваше, че един изцапан с парцал масло би могъл да пламне от само себе си, но правилото си беше правило.

Сега му оставаше да се пъхне под душа.

На външната врата се позвъни. Странно. Сигурно шофьорът беше подранил — очакваше го след около половин час. Отвън дежуреше охрана — след убийството на Стив съображенията за сигурност го налагаха, така че новодошлият очевидно беше разпознат и допуснат.

Майкълс вдигна интеркома:

— Лари, ти ли си?

— Не позна, опитай пак! — чу се шеговит женски глас.

— Тони?

— Йес, сър!

— В гаража съм. Влизай!

Натисна копчето за електрозахранване на контролното табло и двете врати — градинската и на гаража — се отвориха автоматически.

— Охо! — одобрително възкликна Тони още щом надникна в гаража. — Новата количка си я бива!

— Нали? — грейна Алекс. — Същинска хала. Бих те повозил, но довършвам туй-онуй… — И той посочи разглобения двигател.

Тони погали лъскавата задница на автомобила и запита делово:

— Горивните помпи ли са се задръстили?

На лицето на Алекс се изписа огромно учудване.

— И аз разбирам нещичко… — сви рамене Тони. — Израснала съм в къща, пълна с момчета. Пък и… в квартала беше въпрос на чест да се придвижваш на четири колела. Момчетата току домъкваха в къщи някоя бричка и с часове лежаха под нея. Покрай тях и аз научих едно-друго… V-8 ли е?

— V-6 — отвърна Алекс. — 3,5-литров с 24 клапи и единичен зъбец, но мощността й е само двеста конски сили при 5900 оборота в минута. Не може да се мери със звяр като додж вайпъра например, но е красавица…

Тони слушаше с неподправен интерес.

Е, братле, ето ти момиче с характер — истинско мъжко момиче, при това хубаво като картина. Че и от автомобили разбира. Само не хлътвай…

— Кажи ми, като приключиш… — помоли го Тони. — Не бих се отказала да я изпробвам.

— Дадено. Е, какво те води насам рано-рано?

— Имам новини.

Телефонът в къщата звънна.

— Ей сега се връщам. — Алекс забърза към хола.

— Ало?

— Здрасти? Позна ли кой е?

— Сузи! Как си, миличка?

— Супер! Мама каза да ти звънна и да ти благодаря за кънките.

Алекс примигна озадачено. Нещо му се губеше… Ами да! Рожденият й ден беше вчера. Как можа да забрави?! И за какви кънки ставаше дума? Нима Меган го беше прикрила? Направо не беше за вярване…

— Съжалявам, че не успях да дойда, миличка. Как мина купонът?

— Страхотно беше. Всичките ми приятели дойдоха, само Лори — не, защото е болна… Даже и Томи Дървената Глава с Пилешкия Мозък беше…

Майкълс едва се сдържа да не прихне. Томи по всяка вероятност беше новото момче, което дъщеричката му си е харесала… Страхуваше се никой да не се досети, затова ги дразнеше и им прикачваше разни обидни имена… Алекс поклати глава, усетил познатото парване под лъжичката. Времето си минаваше.

— Как е мама?

— Ами, добре. Прави закуската. Искаш ли да си поприказвате?

Алекс изведнъж се сети за Тони, която го чакаше в гаража. Погледна навън и я видя — наведена над праулера, съсредоточено разглеждаше нещо. С усилие отмести поглед от тънките й загорели крака — моментът не беше подходящ, все пак говореше с дъщеричката си.

— Не, бебчо. С мама ще се чуем по-късно. А ти й предай много поздрави…

— Непременно. Кога ще дойдеш да ни видиш — скоро ли?

— Колкото мога по-скоро… Щом се поосвободя.

— Имаш някакви проблеми, нали?

За миг се учуди откъде Сузи би могла да знае, но детето продължи:

— Мама каза, че за това не си могъл да дойдеш… Че винаги възниква някакъв проблем…

— Така е, миличка. Тук никак не скучая… Но ми липсваш…

— И ти, татенце… Но трябва да свършваме — палачинките сигурно са готови… Чао! Обичам те.

Алекс остави слушалката. Сю му липсваше, Меган също, въпреки че от развода им бяха изминали повече от три години. Идеята да се разделят всъщност беше нейна, а на Алекс още не му се искаше да повярва, че всичко между тях е свършило. Кой знае, някой ден може би щяха да се съберат отново…

Образът на Тони, която все още разучаваше автомобила му с интерес, го върна към действителността и Алекс побърза да отиде при нея.

— Извинявай… Беше дъщеря ми.

— Харесала ли е кънките?

Алекс примигна.

— Ти ли ги изпрати?

— Да… Ти беше затънал до гуша в работа…

— Благодаря ти. Не съм предполагал, че мога да забравя… Меган никога нямаше да ми го прости. Е… с твоя помощ отървах кожата.

— Нали в качеството си на твой помощник отговарям и за сигурността ти… — засмя се Тони.

Изведнъж я почувства толкова близка, че му се дощя да я прегърне, и с мъка сдържа порива си. Не биваше. Беше неин шеф и отношенията им трябваше да си останат чисто професионални.

Отдръпна се, взе парцала и без нужда избърса и без това чистите си ръце. Но вътре в него някакъв глас, който напразно се опитваше да заглуши, упорито повтаряше: От какво се боиш, Алекс? И кого се опитваш да заблудиш?

Тони на свой ред се овладя и преглътна разочарованието си. Само преди миг беше почувствала порива на Алекс и беше затаила дъх в очакване. Но не! Бързо, твърде бързо той отново си възвърна самообладанието и вместо да я вземе в прегръдките си, се дръпна и избърса без нужда ръце в парцала.