Мрежата
Шрифт:
И все пак не беше сбъркала, като изпрати кънките. Алекс изглеждаше искрено зарадван, а това не беше малко.
Тони въздъхна и попита делово, сякаш нищо особено не се беше случило:
— С кое предпочиташ да започна — с лошата новина или с по-лошата?
— За бога, Тони…
Четвъртък, 16.09.2010, 07:50
Куонтико
— Е, полковник, време е за атака! — бяха първите думи на Майкълс.
— Сър? — Джон Хауард се беше превърнал целият в слух.
— В американското посолство в Украйна по каналите на ЦРУ се е получило закодирано съобщение за планирано въоръжено нападение на базата ни, което трябва да се осуети. Разполагате с няколко дни. Взвод под ваше командване ще подсили охраната на посолството. Би било добре, ако междувременно успеете и да разберете кой стои зад всичко това.
— Задачата е ясна! — Хауард доволно потри ръце. — Имам само един въпрос — украинците няма ли да възразят срещу въоръжени действия на тяхна територия?
— Официално намесата ни извън територията на посолството е нежелателна. Но все пак се касае за обезвреждане на терористи, така че имаме негласната им благословия. С други думи, ще действат на принципа: „Ни чули, ни видели“.
Хауард се ухили. Стар, изпитан принцип, въведен още при предишните американски президенти, но широко застъпен напоследък. Изразяваше се в това, че ако не ставаше въпрос за драстична намеса във вътрешните работи на страната им, властите чисто и просто си затваряха очите. И оставяха ЦРУ да си върши работата.
— Незабавно потегляме!
— Имате още час-два на разположение. Нашият човек в посолството е Морган Хънтър, от ЦРУ — той ще ви съдейства при нужда, но операцията е във ваши ръце.
— Благодаря за доверието, сър.
Хауард остави слушалката и се облегна назад развълнуван. Най-после истинска задача! До гуша му беше дошло да стои със скръстени ръце и да приема разпорежданията на цивилните.
Не го свърташе на едно място. Най-после се чувстваше полезен, отговорен за нещо.
— Това е то! Момчета, време е да покажем какво можем!
8
Четвъртък, 16.09.2010, 08:15
Куонтико
В офиса си Джей Гридли се готвеше да сърфира по мрежата.
Киберпространството не изглеждаше точно както го представяха старите филми — уверил се беше в това. Но образи действително се използваха, за да улеснят пътуването ти из мрежата. И тези образи се предлагаха в стотици варианти — от градове с магистрали и градчета от Дивия Запад до космически междупланетни станции. Мрежата разполагаше също така и с хиляди сценарии, които можеха да бъдат подадени, и софтуерът на голяма част от тях беше безплатен. Имаше програми за всякакъв вкус. А можеше да създадеш и свое собствено превозно средство, ако нито едно от наличните не те задоволяваше. За целта нямаше нужда да си програмист — всеки дилетант би се справил. Трябваше само да се следват указанията, а нямаше нищо по-лесно от това.
Гридли имаше няколко любими превозни средства и всеки път, когато се включваше в мрежата, си избираше едно от тях. Сега например, след като махна с пръст, за да приведе в действие програмата, той поръча „Додж Вайпър“, Бавария.
Появи се виртуалният образ на планински път сред типичен за Германия пейзаж. Гридли седеше на кормилото на „Вайпър“ RT/10, черно-бял, спортен модел, с подвижен покрив. Шосето се спускаше стръмно надолу. Гридли превключи на пета. Обичаше да усеща насрещния вятър в лицето си. Дългата му черна коса се развяваше. Усмихна се. Чувстваше се като в класически филм на Джеймс Бонд, въпреки че „Гридли“, „Джей Гридли“ не звучеше чак толкова героично.
Наближаваше граничния пропускателен пункт. Зад спуснатата бариера беше застанал войник с автомат в ръце.
Гридли удари спирачки.
Войникът се приближи и се наведе към него:
— Документите ви, моля.
Лъхаше на тютюн, евтин афтършейв и пот.
Гридли се ухили. Всичко си беше съвсем истинско. Извади паспорта си и докато войникът го прелистваше, се замисли, че не е зле да си програмира и една спътничка — за компания. Червенокоса и страстна… или пък защо не една умопомрачително красива брюнетка. Жена, която високата скорост не плаши и кара кръвта й да закипи. Ееех…
Рутинната проверка приключи бързо и войникът му подаде паспорта. Бариерата се вдигна. Гридли даде газ.
Зад следващия завой, доста неочаквано, планинското шосе преминаваше в магистрала, по която автомобилите бясно хвърчаха с повече от 160 км/ч. Гридли пришпори вайпъра и се вля в стремителния поток.
Старият „Остин Мартин“ на Джеймс Бонд или BMW-то от последните серии изобщо не можеха да се мерят с вайпъра. С осемлитровия си десетцилиндров двигател той вдигаше двеста и шейсет километра в час, при това — за отрицателно време. Беше същинска ракета.
Дотук всичко в програмата вървеше гладко. Магистралата му допадаше, но ако поиска, би могъл да я смени с не толкова натоварен път през някое планинско дефиле или пък с велосипедна обиколка на Франция. Технически не представляваше никакво затруднение, но самият той едва ли би се пренастроил така бързо и смяната би го поразтърсила.
Табелата насреща му гласеше: „Кибернация“.
Гридли поклати глава. Напоследък се бяха изсипали доста хули по адрес на тази виртуална държава, приемаща охотно не само посетители, но и „постоянни жители“. Нейните създатели — които и да бяха те — предлагаха всевъзможни преимущества на желаещите да „емигрират“ в програмираната от тях територия — нещо, което му се струваше доста странно… Трябваше да проучи въпроса. Поне щеше да разбере за какво се вдига толкова шум.
Лъскав ягуар профуча покрай него. Охо! — ухили се Гридли и на свой ред даде газ. Ягуарът нямаше никакъв шанс. Успя да зърне намръщеното лице на шофьора. Добра среща, приятелче, и сбогом!
Продължи напред в доста приповдигнато настроение, но не след дълго забеляза суматохата на пътя. Един камион с ремарке се беше преобърнал и ремаркето препречваше и двете платна. Беше се проточила дълга колона и колите продължаваха да прииждат.
По дяволите!
Гридли рязко наби спирачки.
Добре че вайпърът поначало спираше плавно — беше безупречен и в това отношение. Пред него в един мерцедес се бяха натъпкали половин дузина мексиканци.