Чтение онлайн

Щеше да е приключила с него, без да се церемони много-много. Спираше я само едно — такова убийство беше прекалено елементарно, без финес, без стил — много под нейната класа. Естествено, понякога се налагаше да се съобразява с желанието на клиента — жертвата да умре по особено мъчителен начин, да има много кръв (ако убийството трябваше да послужи за назидание на някои)…

А някои дори искаха веществено доказателство, че поръчката е изпълнена (я ухо, я пръст…). Имаше ги всякакви.

Добрите наемни убийци ликвидираха жертвата и се омитаха.

Но истинското предизвикателство беше да изпипаш нещата така, че на никой и през ум да не му мине, че е било извършено убийство. Единствено такова нещо би й донесло удовлетворение. Не беше получила никакви специални инструкции във връзка с това убийство и притежаваше неограничената свобода да го замисли по най-добрия начин. Можеше, да речем, да прилича на самоубийство, кой знае… Във всеки случай, щеше да е извършено безупречно.

Както винаги.

Сряда, 22.09.2010, 09:00

Вашингтон

Удари звънецът и Тайрън Хауард се присъедини към шумната тълпа ученици, изпълнили коридорите на гимназията. Пред очите му Шон Хюз, як негодник с врат на бик, блъсна едно момче изотзад. Момчето залитна и удари главата си в шкафовете. После се обърна и понечи да каже нещо, но като видя кой е насреща му, се отказа от тази идея.

Много правилно решение.

Самият Тайрън съзнателно забави ход, за да избегне срещата с Шон. Това приятелче беше цяла планина — с яки рамене и пилешки мозък. Беше повтарял два класа, независимо от летните курсове и частните учители, които родителите му намираха. По отношение на учението беше безнадежден случай, затова пък беше взел страха на съучениците си и на никой и през ум не би му минало да му се подиграва. Раздаваше ритници наляво и надясно и си беше спечелил прякор „Бронтозавъра“, въпреки че никой не би посмял да го нарече така в лицето.

— Бронтозавъра пак се е развихрил, а, Тай?

Тайрън се озърна и видя дребничкия Джими Джо. Джеймс Джоузеф Хатфийлд имаше млечнобяла, почти прозрачна кожа и носеше очила с дебели стъкла. Беше един от най-добрите компютърни „специалисти“ в гимназията и най-добрият приятел на тринайсетгодишния Тайрън.

— Охо, здрасти, Джими! Какво ново из мрежата?

— Какво ли не… — ухили се Джими. — А при теб какво ново, Тай?

— Знаеш ли, говорих с Джей Гридли. Той… има нужда от нашата помощ.

— От нашата помощ? Хайде бе!

— Без майтап. Някой се намесва в програмите и им създава много проблеми…

— Нищо ново под слънцето, братле.

— Не, казвам ти, този път нещата са сериозни. Търсят онова приятелче под дърво и камък…

— Хм — поклати глава Джими. — Ако Джей Гридли не може да се добере до него, право да ти кажа, не знам кой би могъл…

Тайрън замълча. Приятелят му имаше право.

— Е, не знам… Джей смята, че можем да му бъдем полезни… Току-виж се натъкнем на нещо.

— Добре де. Мога да проверя тук-таме… Да се поразровя… Имам връзка с едни приятелчета в Кибердържавата — компютрите им са страшно мощни. Ти не си ли мислил да се включиш в Кибердържавата?

— И да съм мислил, само си представям физиономията на баща ми, ако разбере…

— А, той и моят старец вдига пара, но местенцето си го бива… Както впрочем и идеята да работим съвместно с Джей Гридли.

— Знаех си, че… — разпалено започна Тайрън, полуизвърнат към приятеля си, но изведнъж се удари в някаква стена. О, не! Само това не! Пред него стоеше, заплашително изправен, Бронтозавъра.

— Къде зяпаш, мухльо!?

Тайрън стреснато отстъпи назад. Беше го загазил.

— Съжалявам, братле. — Беше съвсем искрен, но не вярваше да му се размине.

— О, значи съжаляваме… — процеди Бронтозавъра. — Белята ли си търсиш или какво?

Но в този миг покрай тях премина Беладона Райт, разпръсквайки ухание на неустоим парфюм.

Бронтозавъра изведнъж загуби и ума и дума и се загледа след нея. А наистина имаше какво да бъде видяно — късата поличка на Бела разкриваше достатъчно, направо да ти се замае главата. Тя беше най-хубавото момиче в гимназията — нямаше две мнения по въпроса. Динозавъра се влачеше след нея с изплезен език като кученце, но нямаше никакви шансове. Бела ходеше „сериозно“ с един още по-нагъл тип — Ле Мот Менгемето — капитан на отбора по борба. Бронтозавърът не можеше да стъпи на малкия му пръст. Когато веднъж Тео Хатчър се правеше на мъж и закачи нещо Бела, Ле Мот едва не го потроши — шест седмици след това Тео ходеше с гипсирана ръка. Бррр.

Междувременно Джими Джо хвана ръката на Тайрън и го задърпа.

— Ти докога смяташ да висиш тук? Имаме по-важна работа.

Този път му се размина. Направо не беше за вярване, че Бронтозавъра го остави да се измъкне. Но рано или късно пътищата им отново щяха да се пресекат и тогава…

Сряда, 22.09.2010, 06:00

Сан Диего

Ружьо не гледаше телевизия много-много, въпреки че понякога се заслушваше в международните новини — току-виж чуеше нещо за родината си. Така че и сега, докато си правеше кафето, телевизорът на хотелската стая тихичко бръмчеше.

Беше изкарал поредната безсънна нощ, населена от кошмари. Главата му тежеше, но нямаше смисъл тепърва да се опитва да заспи. Навремето в армията имаше един познат, който можеше да задреме във всяко едно положение — дори над канчето супа. Така си наваксваше донякъде системното недоспиване. Ружьо не притежаваше чак такива способности, затова пък беше свикнал да издържа с много малко сън. Понякога и два часа на денонощие му бяха достатъчни.

Отпи от блудкавата течност, която според хотелската управа минаваше за кафе, и се загледа разсеяно в екрана.

Някакви сектанти в Айдахо се бяха запалили в една ферма, очевидно с надеждата да се избавят от мъките на плътта. Ружьо поклати глава. Не знаеше какво е станало с душите им, но от плътта, поне според кадрите, не беше останало много.

Във Франция полицията беше опитала да разпръсне студентска демонстрация. Имаше сериозно пострадали, включително и двама, починали от раните си.

В Индия наводнение беше разрушило няколко села и отнело живота на повече от двеста души, без да броим свещените крави.