Чтение онлайн

Тайландският министър-председател притежаваше забележителна колекция от порноснимки, повечето от които негови собствени и то, разбира се, не в компанията на съпругата му. Тази същата колекция незнайно как бе попаднала от персоналния му компютър в материалите на новинарските емисии и се появи на хиляди компютърни екрани в рубриката „Горещи новини от мрежата“.

Плеханов вдигна глава, отпусна маузера и се поразкърши. Цевта му още димеше. Долу, на стотина метра разстояние, цареше паника и противотанковите бойци се лутаха като мухи без глави в напразни опити да фиксират местонахождението на врага. Те стреляха залудо, напосоки — не заслужаваха да им обръща повече внимание. Беше свършил достатъчно работа. Нарами маузера и тръгна да слиза от кулата.

Понеделник, 27.09.2010, 08:11

Куонтико

Седнал зад волана на вайпъра, Джей Гридли поклати глава. Нещата ставаха все по-сериозни. Навсякъде из мрежата, откъдето беше минал, свиреха сирени, хвърчаха линейки и пожарни, святкаха бурканите на полицейски коли…

Пораженията бяха толкова много, че компютърните експерти просто не смогваха да възстановят щетите и да сложат ред във всеобщия хаос.

Настъпила беше криза от световен мащаб. Джей успяваше да се добере до местопроизшествията по най-бързия начин, легално или не, но онова, което видя, само затвърди съмненията му и никак не му хареса. Следите бяха неясни и отвеждаха в задънена улица, но почеркът беше един и същ — вече беше абсолютно сигурен. Каквото и да мислеха останалите компютърни оператори. Все още не можеше да идентифицира терориста, но знаеше, че в дъното на всичко е един-единствен човек. И щеше да го пипне.

Паркира вайпъра в една отбивка на магистралата Тайланд — Бирма. Край една смачкана, димяща лимузина стоеше репортер и усилено записваше нещо на портативния си компютърен бележник. Джей го позна — беше един негов далечен братовчед.

— Здрасти, Чуан. Какво ново?

— О, Джей, виж ти. Какво те води насам?

— Просто минавах…

— Разпускаш, значи… Още ли караш оня звяр? Как му беше името… гущер някакъв?

— Вайпър. Кой се е изпекъл така?

— Страшна работа, нали? Нашият скъп министър-председател. Някой е измъквал строго поверителна информация от персоналния му компютър и с кариерата му, така или иначе, е било свършено. Не знам кой и защо му е погодил такъв номер, но фактите бяха доста злепоставящи… Можеш ли да си представиш, точно по времето на спортните новини вместо репортаж от Световното футболно първенство в Бразилия на екрана се появява гол-голеничък кой мислиш? Нашият многоуважаван министър-председател в компанията на някаква сладурана, истинска професионалистка между впрочем… Все още не е станало ясно по какъв начин са били подменени кадрите, но фактите са си факти. Такива ми ти работи, братовчед… А, исках да те питам — бил ли си някога в Киберзоната, имам предвид не виртуалната, а онази, другата?

Ставаше въпрос за един район на територията на Малайзия, известен като Мултимедийния коридор. Създаден през 1997 г., той се простираше южно от Куала Лумпур и разполагаше със собствено летище, както и със своя столица — Путраджая.

— Само веднъж, за няколко дни, преди около година… — отвърна Джей. — Наистина невероятно място.

— Казват, че програмистите на Кибердържавата били от там.

— Така ли? Ако е вярно, това е нещо ново за мен. Доскоро никой не знаеше кои са те всъщност.

— Е, не знам. Поне така дочух. Е, трябва да вървя да напиша статията.

— Вашият министър-председател не е извадил късмет.

— Определено. Още повече, че тук не е Америка и на нито един политик подобен скандал няма да му се размине безнаказано. Тук хората държат на семейните ценности. А има и друго… Братът на съпругата на министъра беше един от босовете на подземния свят и синовете му още колят и бесят… Предполагам, че няма да им се понрави ситуацията, в която е била поставена леля им, и ще потърсят сметка на виновника. Не бих искал да съм на негово място, бога ми, но ако бях, щях да изтегля парите си от швейцарската банка и да замина на другия край на света, със сменена самоличност при това… А за по-сигурно щях да се подложа и на пластична хирургия.

— Странно… — поклати глава Джей. — Как ли са се добрали до тези компрометиращи снимки? Със сигурност защитната програма на компютъра му е била доста добра…

— Да, би трябвало, нали? И все пак някой го е направил… Е, Джей, аз тръгвам. Доскоро!

— Доскоро, Чуани!

След като братовчед му си тръгна, Джей се опита да подреди мислите в главата си и да свърже случилото се с предшестващите събития, сякаш сглобяваше парче по парче причудлива мозайка. Тайланд щеше да има нов министър-председател, но какво следваше от това? Очевидно оня проклетник подбираше жертвите си и обмисляше много внимателно всеки свой ход, следователно целеше нещо, но какво? Какво?

Рано или късно щеше да намери отговора, а сега беше време да се връща. Шефът сигурно вече нямаше търпение да чуе последните новини.

А кой знае, може би всеки момент предстоеше да се случи още нещо?

Не след дълго се наложи рязко да удари спирачки. Ето на. Не се беше излъгал.

По дяволите!

— Алекс, би ли дошъл да погледнеш нещо?

Алекс въпросително погледна застаналата на прага Тони.

— В залата за конференции… — добави тя.

Алекс я последва. На големия екран в залата течаха новините на CNN и той чу гласа на говорителя:

— … Бомбай, Индия — столицата на Махараира и главен икономически център на Западна Индия. Този град с хилядолетна култура, разположен на брега на Арабско море, има осемнайсет милиона жители, повечето от които тънат в мизерия…

Камерата показваше кадри от града. Архивни кадри, от птичи поглед.

Майкълс вдигна вежди очаквателно. Тони искаше да му каже нещо, но какво?

— Чакай малко. — Кимна тя, доловила нетърпението му. — Сега ще чуеш.

— … И все пак, благодарение на модернизацията, поне част от Бомбай вече е в двайсет и първия век — продължаваше репортажът. — Но модернизацията днес показа и другото си лице…

Образът на екрана се смени и Алекс видя останките на два автобуса, сблъскали се на едно кръстовище, както и един преобърнат камион, около който се търкаляха разпилени плодове. Спасителна бригада измъкваше обезобразените, окървавени тела, а други лежаха насред улицата, захвърлени като счупени играчки. Едно момченце седеше на бордюра и гледаше безжизненото тяло на млада жена, по всяка вероятност — неговата майка.

— В целия град светофарите изведнъж са светнали зелено, в резултат на някакво объркване в компютъра… — обясняваше говорителят.

Появи се друг кадър. Отново кръстовище, този път с десетки коли, ударили се една в друга. Повечето от колите се бяха запалили и изведнъж последва такъв силен взрив, че операторът беше отхвърлен назад.

Последваха още снимки. Все същото — коли, камиони, мотори, направени на пихтия… Гласът на репортера звучеше напрегнато, развълнувано:

— Убитите във верижната катастрофа на Крайморския булевард са най-малко петдесет, но още стотици са ранени, а като цяло броят на жертвите в различните райони на града надвишава шестстотин.