Чтение онлайн

И така, вече разполагаха с името, възрастта, националността й, цвета на очите и косата, плюс отпечатъците. Но като се има предвид, че дамата притежаваше способността да променя външността си до неузнаваемост, това нямаше да им свърши кой знае колко работа. С перука, грим, цветни лещи, ръкавици и подплънки в дрехите Мора можеше, ако иска, да се разхожда под носа им без всякакво притеснение. Вече няколко пъти им беше демонстрирала невероятните си превъплъщения — от размъкната лелка до елегантна старица — а според полицейските данни би трябвало да е на тридесет и две. Дори и да разполагаха със снимка на малката Мора, нямаха никакъв шанс да я разпознаят.

И все пак, ако наистина успееха да я пипнат, поне щяха да могат да установят самоличността й.

Телефонът звънна и в същия миг светна електронната идентификация на този, който я търсеше.

Стомахът й се сви. Ръсти. О, не… Знаеше си, че той ще се обади рано или късно, но не се чувстваше готова да му признае, че случилото се онази вечер е било грешка, за която съжалява. Оттогава го избягваше, но така не можеше да продължава. От друга страна, това не беше нещо, което да се съобщи просто така, по телефона.

— Ало?

— Гуру Тони! Как си?

На всичкото отгоре гласът му звучеше толкова щастливо. Ама че каша беше забъркала…

— Работя… Доста е напрегнато… Дори повече от обикновено. И… Ръсти, днес няма да мога да дойда в салона.

— Разбира се, не се притеснявай. Щом се налага… Тъкмо и аз ще свърша едно-друго. Изпитите наближават, а напоследък съм зарязал ученето. Но утре ще се видим, нали?

— Знаеш ли, всъщност… може би ще успея да се измъкна за десетина минути по обяд. Искаш ли да пием кафе?

— Иска ли питане!

Тони поклати глава. Ръсти изгаряше от нетърпение да се видят, но ако знаеше какво му предстои да чуе…

— Какво ще кажеш за кафе „Хайди“? — Там поне нямаше много хора — кафето не струваше, храната — още по-малко.

— Става! Ще те чакам!

Тони прехапа устни.

Представа нямаше как всъщност щеше да му го каже. Знаеш ли, вече не искам да спя с теб — мисля, че беше грешка. Не, не ме разбирай погрешно — симпатичен си ми, много даже, и сексът си го биваше, проблемът е, че обичам друг. Не, нямам връзка с него, той дори не знае, че… Глупаво от моя страна, нали? Много съжалявам… Какво ще си поръчаме — равиоли ли?

Затвори очи и се опита да си представи как би се чувствала самата тя, ако някой й сервира нещо подобно. Щеше ли да бъде в състояние да го понесе? И да слуша уверенията му, че държи да си останат приятели? Алекс например… Ако знаеше за чувствата й и не можеше да им отвърне, би ли я наранил така? Но нали не можеш да заповядваш на чувствата си…

А какво ли всъщност изпитваше Ръсти към нея? Дали я обичаше? Не й го беше казал с думи, но по всичко личеше, че иска да бъде с нея и че връзката им означава много за него. Беше чудесен във всяко едно отношение, вината изобщо не беше негова и това именно беше най-ужасното. Защото, колкото и Тони да се опитваше да замаже положението, колкото и да го увърташе, значението на това, което щеше да му каже, беше ясно и недвусмислено: „Искам да скъсаме“. Факт, неподлежащ на коментар и обсъждане. Отвратителна ситуация. Но неизбежна.

Не искаше да го нарани, но не биваше и да го оставя да храни напразни надежди. Това щеше само да влоши нещата. Можеше, разбира се, и да не му го каже направо, а да протака, да започне да увърта, да не отговаря на обажданията му, да отменя срещи, да се извинява с това колко е заета — не точно днес, но може би някой друг път… Стажът му във ФБР междувременно щеше да приключи, щяха да го пратят по разпределение дявол знае къде, но сигурно на километри оттук… Тя щеше да го изпрати на летището, да вземе адреса му и дори да обещае да му пише… И пак в един момент Ръсти щеше да разбере истината — не беше чак толкова наивен. И щеше да се чуди къде е сбъркал, защо не е успял да я задържи… Нямаше право да постъпи така с него.

А и не беше свикнала да бяга от проблемите — това нямаше да ги разреши. Наричаше нещата с истинските им имена, дори това да й причиняваше болка.

Да, но този път щеше да причини болка на друг… Господи, колко по-лесно щеше да бъде всичко, ако знаеше, че Ръсти просто си е търсил компания, че за него е била поредната бройка, нищо повече… Да, но знаеше, че нещата не стоят така.

Искаше й се може да поговори с някой, да го обсъди. С единствената си близка приятелка обаче не се беше чувала от месеци и нямаше да е редно сега, за да плаче на рамото й… Освен това Ирена не беше много по тази част. Имаше си една сериозна връзка от години и Тони досега дори не беше намерила повод да й спомене за съществуването на Алекс, за да й иска съвет как да скъса „безболезнено“ с Ръсти…

Не, нямаше право да товари друг с проблемите си. Сама щеше да сърба, каквото е дробила.

Четвъртък, 07.10.2010, 20:56

Куонтико

Джон Хауард неспокойно крачеше напред-назад из кабинета си, докато компютърът съставяше поредния сценарий за евентуалното отвличане на руския програмист. Досега теоретично бяха разиграни общо пет сценария, като междувременно компютърът беше оценил шансовете им за успех от шейсет и осем до по-малко от дванайсет процента. Хауард изобщо не остана доволен от тези цифри. Въз основа на дългогодишните си наблюдения и целия си опит знаеше, че шансовете трябва да са поне осемдесет процента, за да си струва изобщо да се поеме рискът. В противен случай загубите щяха да са по-големи от евентуалните успехи.

А Хауард не искаше да излага на излишна опасност живота на хората си — следователно рискът трябваше да бъде сведен до минимум.

Основните характеристики си оставаха постоянни — разликата идваше от дребните наглед детайли. Затова му беше необходима малко повече информация, но повече го притесняваше невъзможността да предвиди някои случайни фактори — например натовареността на уличното движение… А в много ситуации точно непредвидените случайности се оказваха решаващи. Едно беше да се срещнат две армии на бойното поле, когато числеността на противника, въоръжението му и бойната му готовност в общи линии ти бяха известни предварително, и съвсем друго — да организираш свръхсекретна операция като тази, в сърцето на вражеската територия, из улиците на един чужд, напълно непознат град. Една катастрофа на пътя, едно случайно задръстване можеше да обърка плановете им. Което обаче не биваше да се допусне — следователно трябваше да се предвидят алтернативни маршрути, но можеше ли човек да предвиди всичко, да предположи къде точно ще стане засечката?

Можеха да организират акцията извън най-натовареното време, например много рано сутринта или дори в полунощ. Но това би им създало други проблеми — местната полиция по-лесно би забелязала всяко необичайно раздвижване, когато улиците са почти безлюдни. А шансовете им при едно полицейско преследване на чужда територия бяха минимални. Следователно полицията изобщо не трябваше да ги усети. Трябваше да се организира безопасното им изтегляне по въздуха след приключване на акцията, трябваше да не ги засекат радарите, трябваше…