Чтение онлайн

Кога започна да мрази Клер? Трябваше му много време — цели седем години. Докато накрая разбра, че нея изобщо не я интересуваше, че това никога не я беше вълнувало, че разочарованието й беше фалшиво, че още преди брака им е знаела, че не може да забременее.

Той рязко се дръпна от прозореца. Предстоеше поредната студена, ветровита нощ. Защо февруари, най-късият месец в годината, винаги му се струваше най-дълъг? Когато всичко това свърши, ще си вземе отпуск. Започваше да става раздразнителен и невинаги успяваше да контролира нервите си.

За малко да се издаде тази сутрин, когато Гъртруд му каза, че Една се обадила, за да уведоми, че е болна. Вкопчи се в бюрото, без да откъсва поглед от побелелите си кокалчета. И после си спомни. Трепкащият пулс, който замираше, блуждаещият поглед, мускулите, които се отпускаха с настъпващия край. Гъртруд прикриваше приятелката си.

Гъртруд лъжеше!

Той нарочно придоби мрачно изражение. Когато й заговори, гласът му прозвуча преднамерено студено.

— Твърде неприятно е, че Една отсъства днес. Надявам се и очаквам утре да бъде тук.

Беше подействало. Видя го в начина, по който тя нервно облиза устни и отмести поглед. Повярва му, че отсъствието на Една го е разгневило. Вероятно знаеше, че й бе направил остра забележка за пиенето.

Гъртруд можеше да се окаже негов съюзник.

Полицията: „И как реагира докторът, когато му казахте, че госпожица Бърнс отсъства?“

Гъртруд: „Много се ядоса. Той е ужасно взискателен. Не обича да се нарушава редът.“

Липсващата обувка. Тази сутрин отиде в болницата почти на разсъмване и отново претърси целия паркинг и кабинета си. Дали Ванджи е била с нея, когато влезе при него в понеделник вечерта? Даваше си сметка, че не може да бъде сигурен. Тя пак носеше онзи дълъг сукман, върху който беше закопчала зимното си палто. Изглеждаше нелепо. Роклята беше твърде дълга, а връхната дреха стърчеше на корема й. Тя повдигна сукмана, за да му покаже отеклия си десен крак. Беше видял, че е обут в мокасина, но другият? Дали и лявата беше на крака й? Просто не знаеше.

Ако е паднала на паркинга, някой я е прибрал. Може би човекът по поддръжката я е намерил и я е изхвърлил. Често току-що изписани пациенти влачеха препълнени торби, натъпкани с всевъзможни, прибрани в последния момент лични вещи, които не се бяха побрали в куфара, и губеха неща между болничната стая и паркинга. Беше попитал на гишето за загубени вещи, но там нямаха никакви обувки. Може просто да е била изхвърлена в торбата за боклук.

Представи си как вдигна Ванджи от багажника на колата, как я понесе покрай рафтовете на гаража им. Те бяха отрупани с най-различни градинарски инструменти. Беше ли възможно загубената обувка да се е закачила за нещо стърчащо? Намереха ли я в гаража, това щеше да предизвика куп въпроси.

Ако на излизане от кабинета на доктор Фукито Ванджи е била без обувката, чорапът й щеше да бъде изцапан. Но пък малката веранда между двата кабинета беше покрита. Ако лявото й стъпало бе много изкаляно, той щеше да го забележи, когато я остави на леглото.

Ужасът, който изпита, когато разбра, че носи дясната обувка — тази, която с мъка бе свалил от крака на Ванджи, за момент го лиши от присъствие на духа. Какъв глупак беше само! След целия този невероятен риск.

Дясната обувка беше в чантата му в багажника на колата. Не знаеше дали да я изхвърли… не, първо трябваше да бъде сигурен, че другата няма да се намери.

Дори полицията да започне усилено разследване на самоубийството, нямаше нищо, което да представлява доказателство срещу него. Документацията й в кабинета му можеше да издържи най-придирчива професионална проверка. Истинският архив, в който бяха описани всички специални случаи, беше тук, в стенния сейф. Нека се опитат да го намерят. Той не съществуваше дори в оригиналните планове на къщата. Доктор Уестлейк го беше инсталирал лично. Само Уинифред знаеше за него.

Никой нямаше каквото и да било основание да го подозира — никой, с изключение на Кейти де Мейо. Тя понечи да му каже нещо, когато той спомена за изгледа от болничната стая, но после бързо се отказа.

Тази вечер Фукито дойде при него точно когато вече заключваше. Беше нервен. Каза му:

— Госпожа Де Мейо ми зададе много въпроси. Възможно ли е да не вярват, че госпожа Луис се е самоубила?

— Не зная. — Той се наслаждаваше на напрегнатостта на Фукито, знаеше каква е причината за нея.

— Това интервю, което даде за списание „Нюзмейкър“, ще излезе утре, нали?

Той погледна Фукито с презрение.

— Да. Но, уверявам те, поясних съвсем недвусмислено, че за консултанти използвам най-различни психиатри. Твоето име няма да се появи в статията.

Фукито не се успокои.

— И все пак ще привлече вниманието към тази болница, към нас — оплака се той.

„Към теб — това ли имаш предвид, докторе?“

За малко да се изсмее с глас на притесненото, гузно изражение на Фукито.

Сега, докато допиваше скоча си, той осъзна, че не бе обърнал внимание на още една възможност за бягство. Ако полицията стигнеше до заключението, че Ванджи е убита, ако те наистина започнеха да разследват „Уестлейк“, щеше да бъде съвсем лесно да им подметне неохотно да разпитат доктор Фукито. Особено за миналото му.

В крайна сметка доктор Фукито бе последният човек, за когото се знаеше, че е видял Ванджи Луис жива.

След като излезе от кабинета на доктор Фукито, Кейти отиде за кръвопреливането в източното крило на болницата. Направиха й го в една отделена с параван част на спешния кабинет. Докато лежеше в горния край на леглото с навит ръкав и игла, прикрепена към ръката й, тя се опита да си припомни пристигането си в болницата в понеделник вечерта. Имаше чувството, че си спомня тази стая, но не беше сигурна. Докторът, който бе зашил раната на ръката й, надникна зад паравана.

— Здравейте. Стори ми се, че ви зърнах на рецепцията. Виждам, че доктор Хайли е наредил да ви се направи ново кръвопреливане. Надявам се, че е с оглед на ниското ви кръвно налягане.

— Да. Сега съм под грижите на доктор Хайли.

— Хубаво. Дайте да видя тази ръка — огледа раната, след което я превърза отново. — Добра работа, трябва да призная. Няма да ви остане дори белег, който да показвате на внуците.

— Ако имам такива — каза Кейти. — Докторе, кажете ми, ако обичате, на това легло ли бях в понеделник вечерта?