Чтение онлайн

Отоците вече спаднаха. Носът и брадичката ми са малко по-остри от преди. Очите ми изглеждат значително по-млади, а кръглите червени очилца с рогови рамки ми придават вид на доста готин и интелектуален автор на документални филми. Бръсна се веднъж седмично, така че винаги имам набола и съвсем леко прошарена брада. За да запазя темето си голо, трябва да се бръсна през ден. Бузите ми са по-плоски, най-вече защото се хранех малко, докато се възстановявах от операцията, и отслабнах. Смятам да продължавам така. Като цяло изобщо не приличам на предишното си аз и макар че нерядко е смущаващо, това ми действа и успокоително.

Предложението е да се върна в Роуаноук и да се срещна със Стенли Мъмфри и хората му. Категорично отказвам. Даяна ме уверява, че ФБР и прокуратурата не знаят къде се укривам, и аз се преструвам, че й вярвам. Не искам да се срещам с тях във Флорида. След кратък пазарлък се уговаряме да се видим в хотел в Чарлстън, Южна Каролина. Даяна резервира билети и двамата отлитаме от Джаксънвил с един и същ полет, но седнали далече един от друг.

Още щом прекрачвам прага на хотела, разбирам, че ме следят и най-вероятно ме снимат. ФБР няма търпение да види как изглеждам. Улавям един-два бързи погледа, но не спирам. Хапвам сандвич в стаята си, после с Даяна се срещаме в коридора и се качваме два етажа по-горе. Апартаментът се охранява добре от двама яки типове в черни костюми, които изглеждат готови да започнат да стрелят и при най-дребния повод. Даяна е щатски шериф и няма никаква роля в обвинението, затова остава навън при двата добермана, а аз влизам да се срещна с бандата.

Стенли Мъмфри е довел трима от заместниците си, но имената им потъват в общия шум. Приятелят ми Крис Хански отново е тук, несъмнено, за да ме огледа добре и да направи сравнение с преди. Има и помощник, чието име моментално забравям. Докато се настаняваме неловко край масата, няма как да не забележа сред купчината документи две еднакви снимки. На Малкълм Банистър, когото познаваха тези типове. А сега зяпат Макс Болдуин, Преобразяването ги впечатлява.

И понеже всъщност Хански е последният, който ме е виждал преди промяната, той започва пръв:

— Макс, трябва да призная, че изглеждаш по-млад и по-стегнат. Не съм сигурен дали си по-готин, но като цяло промяната никак не е лоша. — Държи се непринудено, което би трябвало да разчупи леда.

— Мнението ти означава много — отговарям с фалшива усмивка.

Стенли вдига копираната снимка и казва:

— Никаква прилика, Макс. Никой няма да заподозре, че с Малкълм сте един и същ човек. Направо забележително.

Сега сме в един отбор и си бъбрим като стари приятели. Обаче няма за какво, така че разговорът бързо замира.

— Насрочена ли е дата за процеса? — питам и въпросът ми променя настроението.

— Да — отговаря Стенли веднага, — десети октомври, в Роуаноук.

— Само след четири месеца — отговарям. — Струва ми се доста скоро.

— Действаме много експедитивно — самодоволно отбелязва Стенли. — Средно осем месеца от обвинителния акт до процеса. А в този случай натискът е малко по-голям.

— Кой е съдията?

— Сам Стилуотър, заеха ни го от Северния окръг. Всички колеги на Фосет от Южния се изпокриха.

— Разкажете ми за процеса — подканям ги.

Стенли се смръщва, другите от групичката му правят същото.

— Може да се окаже доста кратък, Макс. Няма много свидетели, няма много улики. Ще установим, че Ракър е бил в района по време на извършване на престъплението. Ще докажем, че е имал много пари в брой, когато сме го заловили. Ще представим делото на племенника му и издадената от съдия Фосет присъда, за да докажем, че вероятно има елемент на отмъщение.

Стенли млъква и аз не се сдържам да го клъвна:

— Доста съкрушително. — Голям умник съм, няма що.

— Несъмнено. Освен това разполагаме със самопризнанията му, които защитата атакува. Следващата седмица се явяваме на изслушване при съдия Стилуотър и очакваме да запазим самопризнанията. А иначе, Макс, ти си основният ни свидетел.

— Всичко ви разказах. Знаете какви ще бъдат показанията ми.

— Да, така е, но искаме отново да ги прегледаме. Позапълнихме вече някои празнини, така че дай да бетонираме всичко.

— Разбира се. Как се държи приятелчето ми Куин?

— Куин не е много добре напоследък. Изолаторът не му понася, нито храната, надзирателите, правилата. Твърди, че е невинен — каква изненада! Според мен му липсва хубавият живот във федералния кънтри клуб.

— На мен също.

Един-двама се засмиват.

— Адвокатът му е убедил съдията, че Куин трябва да бъде освидетелстван от психиатър. Лекарят смята, че той ще издържи един процес, но трябва да взема антидепресанти. Настроенията му са много променливи и често дни наред не разговаря с никого.

— Такъв си беше и преди. Споменава ли ме?

— О, да. И не те харесва. Подозира, че ти си нашият информатор и че ще свидетелстваш срещу него на процеса.

— Кога трябва да предадете окончателния списък на свидетелите си?

— Шейсет дни преди процеса.

— Казали ли сте на адвоката на Куин, че ще свидетелствам?

— Не. Не даваме никаква информация, докато не ни принудят.

— И аз така помня, че се прави — отговарям.

Тези типове забравят, че някога бях от противниковата страна на федералното обвинение, че агентите на ФБР пресяваха всяка подробност от живота ми, а прокуратурата заплашваше да тикне в затвора не само мен, но и двамата ми невинни партньори. Сега си въобразяват, че сме приятелчета, един голям и щастлив отбор, който в стегнат строй уверено крачи към поредната справедлива присъда. Ако можех, щях да им забия нож в гърба и да им отровя случая.

Те — федералното правителство — отнеха пет години от живота ми, сина, съпругата и кариерата ми. Как се осмеляват да седят тук и да се държат като доверени партньори.

Накрая стигаме до моите показания и ги преглеждаме няколко часа. Вече сме ги обсъждали и на мен ми е досадно. Главният заместник на Мъмфри има сценарий, въпроси и отговори, които да науча, и трябва да призная, че е доста добър. Нищо не са пропуснали.

Мъча се да си представя сюрреалистичната картина. Ще ме въведат в съдебната зала с маска. Ще седна зад преграда или параван, който няма да позволява на адвокатите, на обвиняемия и на зрителите да виждат лицето ми, след като бъде свалена маската. Ще гледам съдебните заседатели. Адвокатите ще задават въпросите си през преградата, а аз ще отговарям през устройство, което ще променя гласа ми. Куин, семейството му и други престъпници ще бъдат там и ще се мъчат да ме познаят по нещо. Разбира се, ще знаят, че съм аз, но няма да виждат лицето ми.