Чтение онлайн

Пък и вече само на мен ми пука. Предполагам, че баща ми, брат ми и сестра ми биха искали отново да живея пълноценно, но не това е най-важното. Те си имат свой живот. Влезеш ли в затвора, светът предполага, че си го заслужаваш, и престава да те съжалява. Ако попитате някогашните ми познати и приятели в родния ми град, сигурен съм, че ще ви кажат нещо от сорта на: „Горкият Малкълм, просто се свърза с неподходящите хора. Заобиколи някои закони. Полакоми се. Каква трагедия!“. Всички бързат да забравят, защото всички желаят да забравят. Войната с престъпността иска жертви, а горкият Малкълм е позволил да го заловят.

Затова съм сам — Макс Рийд Болдуин, свободен, но беглец, планиращ как да отмъсти, докато потъва с колата си в залеза.

27

Вече шести пореден ден Виктор Уестлейк отпиваше от сутрешното си кафе, докато преглеждаше кратките сведения за господин Макс Болдуин. Информаторът беше изчезнал. Проследяващият джипиес в крайна сметка беше свален от някакъв кадилак севил, собственост на възрастни съпрузи, докато те обядвали в Савана, Джорджия. Те никога нямаше да узнаят, че са били следени виртуално от ФБР в продължение на близо петстотин километра.

Уестлейк беше наказал тримата местни агенти, на които бе възложено да следят колата на Болдуин. Бяха го изгубили в Орландо и бяха поели по погрешна следа, когато кадилакът тръгнал на север.

Болдуин не използваше айфона, кредитните си карти и първоначалния си доставчик на интернет. Разрешеното от съда проследяване по тези линии изтичаше след седмица и нямаше почти никакъв шанс да бъде обновено. Той не беше нито заподозрян, нито беглец и съдът надали би позволил толкова повсеместно подслушване на един примерен гражданин. В сметката му в „Сън Коуст“ имаше четири хиляди и петстотин долара. Проследиха парите от наградата: оказаха се разделени и пръснати из щата Флорида, но накрая ФБР им изгуби следите. Болдуин местеше парите толкова бързо, че адвокатите на ФБР не смогваха с молбите до съда. Бяха осъществени поне осем тегления на обща стойност шейсет и пет хиляди долара в брой. Имаше данни за един превод на четирийсет хиляди долара до сметка в Панама и Уестлейк допускаше, че останалата част от парите са в офшорни сметки. Неохотно започна да уважава Болдуин и способността му да изчезва. Ако ФБР не можеше да го открие, може би в крайна сметка той беше в безопасност.

След като Болдуин можеше да избегне кредитните карти, айфона, паспорта и ареста, значи можеше да се крие дълго време. Не бяха засекли други разговори на семейство Ракър и Уестлейк все още беше озадачен от факта, че банда наркотрафиканти от Вашингтон бяха успели да открият Болдуин близо до Джаксънвил. Разследванията вървяха с пълна сила, но засега нямаше никакви следи.

Уестлейк пъхна доклада в една папка и си допи кафето.

Откривам седалището на „Бийб Секюрити“ в професионална офис сграда, недалече от мотела ми. В рекламата в „Жълти страници“ фирмата гордо изтъкваше двайсетгодишната си дейност, опита си в правозащитната сфера, модерната технология и така нататък. Почти всички обяви в раздела „Частно разследване“ използваха еднакви думи и докато паркирах, не можех да си спомня кое точно привлече вниманието ми към „Бийб“. Може би името. Ако не ми допаднеха, щях да отида в следващата фирма от списъка си.

Ако бях срещнал Франк Бийб на улицата, щях да си кажа: „Ето този е частен детектив“. Мъж на петдесет години, с едри гърди и корем, който напираше под копчетата на ризата му, панталон от изкуствен плат, каубойски ботуши с остър връх, гъста прошарена коса, задължителния мустак и наперената походка на човек, който е въоръжен и не се страхува. Той затваря вратата на тесния си кабинет и пита:

— Какво мога да направя за вас, господин Болдуин?

— Трябва да открия един човек.

— Какъв е случаят? — интересува се той и се стоварва тежко във възголемия си президентски стол. Стената зад гърба му е цялата в снимки и свидетелства от разни семинари.

— Не е точно случай. Просто трябва да намеря този човек.

— Какво ще направите, след като го намерите?

— Ще говоря с него. Само толкова. Не става дума за неверен съпруг или нередовен длъжник. Не търся пари, отмъщение или нещо лошо. Просто трябва да се срещна с този човек и да науча повече за него.

— Разбирам. — Франк сваля капачето на химикалката и се подготвя да си води бележки. — Разкажете ми за него.

— Името му е Нейтън Кули. Мисля, че му викат и Нат. На трийсет години, неженен, струва ми се. От малко градче, което се казва Уилоу Гап.

— Минавал съм през Уилоу Гап.

— Доколкото ми е известно, майка му още живее там, но не съм сигурен къде е Кули сега. Преди няколко години го пипнаха при акция за метамфетамини…

— Каква изненада.

— И няколко години лежа във федерален затвор. По-големият му брат Джийн беше убит в престрелка с полицията.

Франк си записва.

— А вие откъде познавате този човек?

— Да кажем, че се познаваме отдавна.

— Добре. — Знае кога да зададе въпрос и кога да си затрае. — Какво се иска от мен?

— Вижте, господин Бийб…

— Франк.

— Добре, Франк, надали в и около Уилоу Гап има много чернокожи. Освен това съм от Маями, а регистрационните номера на малкия ми немски автомобил са от Флорида. Ако се появя там и започна да ровя и да задавам въпроси, няма да стигна далече.

— Сигурно ще ви застрелят.

— А бих искал да го избегна. Затова си помислих, че вие можете да свършите работата, без да предизвиквате подозрение. Просто ми трябват адресът и телефонният номер на този човек, ако е възможно. Всичко друго би било добре дошло.

— Търсили ли сте го в указателя?

— Да, но в Уилоу Гап има няколко човека на име Кули. Нито един от тях не е Нейтън. Не стигнах далече след едно-две безполезни телефонни обаждания.

— Добре. Нещо друго?

— Това е. Проста работа.

— Добре. Вземам по сто долара на час, плюс разноските. Днес следобед ще отида в Уилоу Гап. На около час път от тук е, в затънтената провинция.

— Така съм чувал и аз.

Първата чернова на писмото ми гласи:

„Скъпи господин Кули,

Казвам се Рийд Болдуин и съм автор на документални филми от Маями. Заедно с двама свои партньори съм собственик на продуцентската фирма «Скелтър Филмс». Правим предимно документални филми за злоупотребата с власт от страна на федералното правителство.

Сегашният ми проект се занимава с поредица от хладнокръвни убийства, извършени от служители на Агенцията за борба с наркотиците. Темата ми е много близка, защото преди три години седемнайсетгодишният ми племенник беше застрелян от двама агенти в Трентън, Ню Джърси. Беше невъоръжен и нямаше криминално досие. Разбира се, вътрешното разследване не откри нищо нередно от страна на АБН. Съдебното дело, което започна семейството ми, беше прекратено.