Чтение онлайн

— Не му разрешавай да ме докопа! — изпищя той.

Гарсия се извърна с усилие на волята към вратата. Опита се да хване здраво пушката. Вратата се разтърси от поредния мощен удар и непоносимата воня на съществото го задуши. За нищо на света не му се искаше да зърне онова, което се опитваше да проникне в стаята. Изпсува и обърса чело с опакото на ръката си. Единствено хленченето на Уотърс нарушаваше тишината.

Марго шареше с лъча на фенерчето към дъното на коридора, опитвайки се да имитира неуверените движения на заблудил се човек. Светлината потрепваше по стените и пода, проблясвайки смътно по стъклените шкафове. Сърцето й блъскаше като лудо и тя едва успяваше да си поеме дъх на пресекулки.

— Помощ! — извика отново тя. — Изгубихме се!

Гласът й прозвуча необичайно дрезгаво в ушите й.

Шумовете иззад завоя престанаха. Съществото се ослушваше.

— Ей? — подвикна тя с усилие на волята. — Има ли някой там?

Гласът й отекна и замря по коридора. Тя зачака, втренчена напрегнато в сумрака, за да забележи и най-малкото помръдване.

В далечината започна да се очертава някакъв смътен силует, но светлината на фенерчето не достигаше до него. Силуетът спря и сякаш вдигна глава нагоре. До слуха им достигна сумтящ звук като от подушване.

— Още не — прошепна Пендергаст.

То направи още няколко крачки от ъгъла. Сумтенето се засили и я връхлетя познатата отвратителна воня.

Звярът пристъпи отново.

— Още не — отново прошепна Пендергаст.

Ръката на Гарсия се тресеше толкова неудържимо, че едва успя да натисне бутона на радиостанцията.

— Кофи! — изсъска той. — Кофи, обади се, за Бога! Чуваш ли ме?

„Тук агент Слейд от предния команден пост. Кой се обажда, моля?“

— Тук командният пункт — отговори Гарсия, едва поемайки въздух. — Къде е Кофи? Къде е Кофи?

„Специален агент Кофи е временно неразположен. В момента аз командвам операцията до пристигането на регионалния директор. Каква е ситуацията при вас?“

— Каква е ситуацията ли? — задавено се изсмя Гарсия. — Ситуацията ни е шибана. То е пред вратата. Опитва се да влезе. Умолявам ви да изпратите екип.

„По дяволите!“ — чу се гласът на Слейд. — „Защо не съм информиран?“

Последва неясен разговор.

„Гарсия? Въоръжен ли си?“

— Какво мога да направя с една автоматична пушка? — прошепна почти през сълзи Гарсия. — Трябва да влезете вътре с базука. Помогнете ни, умолявам ви!

„Гарсия, опитваме се да оправим цялата тази каша. Постепенно въдворяваме ред в командването и контрола. Изтрай още малко. То не може да влезе през вратата на командния пункт, нали така? Метална е, нали?“

— Дървена е, Слейд, най-обикновена шибана учрежденска врата! — отвърна Гарсия.

Сълзите се стичаха неудържимо по страните му.

„Дървена! Що за местенце е това? Гарсия, чуй ме внимателно. Дори да изпратим хора вътре, ще минат двайсет минути, докато стигнат до вас.“

— Умолявам ви…

„Налага се да се справиш сам. Не знам какво е насреща ти, Гарсия, но трябва да се вземеш в ръце. Ще влезем при първа възможност. Запази хладнокръвие и се цели…“

Гарсия се отпусна отчаян на пода и пръстът му се плъзна от бутона. Нямаше никаква надежда. Бяха обречени.

Смитбек сграбчи въжето от колани и го издърпа още няколко инча към групата. Водата се издигаше още по-бързо. На всеки три-четири минути прииждаха нови вълни и макар течението да не се засилваше, ревът в дъното на тунела ставаше все по-оглушителен. Най-възрастните, немощни и слаби плувци се намираха точно зад гърба му, стиснали импровизираното въже. Останалите се бяха скупчили малко зад тях, плувайки отчаяно в изправено положение. Никой не проронваше нито звук — не бяха им останали сили нито да хленчат, нито дори да говорят. Смитбек вдигна очи: още две педи и щеше да успее да сграбчи стъпалото.

— Отвън сигурно е невиждана буря — промълви Д’Агоста, който подкрепяше една възрастна жена съвсем близо до Смитбек. — Провървя му като по вода на това откриване — изсмя се той.

Смитбек само повдигна очи и включи фенерчето. Още педя.

— Смитбек, престани да святкаш и гасиш това фенерче! — каза с раздразнение Д’Агоста. — Ще ти кажа кога да провериш.

Смитбек усети прииждането на нова вълна, която го блъсна в тухлената стена на тунела. Няколко души изохкаха, но никой не изпусна коланите. В противен случай всички щяха да се издавят за трийсетина секунди. Опита се да пропъди мисълта.

Кметът започна да разказва нещо на останалите с изтощен, но убедителен глас. Ставаше дума за някои известни личности от общината. Независимо че му замириса на сензация, Смитбек усети, че му се доспива. Сигурен симптом за хипотермия, спомни си той.

— Хайде, Смитбек. Провери стълбата.

Прегракналият глас на Д’Агоста го разсъни.

Смитбек насочи светлината нагоре и сенките затрептяха. През последните петнайсетина минути водата се беше вдигнала и вече почти можеше да достигне стъпалото. Той изсумтя от задоволство и подаде още въже към групата зад него.

— Ето какво ще направим — каза Д’Агоста. — Ти ще се изкатериш пръв. Аз ще помагам тук отдолу и ще тръгна последен. Разбрано?

— Разбрано — отвърна Смитбек и се разтърси, за да дойде на себе си.

Д’Агоста изпъна въжето, сграбчи Смитбек през кръста и го повдигна нагоре. Той се протегна и хвана най-ниското стъпало със свободната си ръка.

— Дай ми фенерчето — каза Д’Агоста.

Смитбек му го подаде и сграбчи стъпалото с две ръце. Изтегли се малко нагоре и отново се отпусна, усетил мускулите на ръцете и гърба му да се стягат конвулсивно от усилието. Пое дълбоко въздух, изтегли се отново нагоре и успя да хване второто стъпало.