Чтение онлайн

— Същият герб беше щампован върху дневника му! — възкликна Смитбек.

— Както и на бланката, на която беше написал писмото до Монтегю — добави Марго.

— Очевидно това е семейният герб на Уитлеси. Намерихме го в леговището. Всъщност парче от него. Защо звярът го е донесъл от Амазония никога няма да узнаем, но е тук.

— Открихме и други неща — обади се Д’Агоста, дъвчейки парче торта. — Между които и няколко от семенниците на Максуел. Този звяр е бил същински колекционер.

— Какви например? — попита Марго, докато се приближаваше към сводестия прозорец, за да огледа далечния пейзаж.

— Каквито не бихте очаквали. Комплект ключове за кола, голям брой монети и жетони за метрото, както и един красив златен джобен часовник. Открихме собственика, тъй като името му беше гравирано върху часовника, и той ни каза, че го е изгубил преди три години. Откраднали го от джоба му при посещение в музея. — Д’Агоста повдигна рамене. — Вероятно трупът на джебчията е един от неидентифицираните, когото така и няма да открием.

— Беше го закачило на верижката му на един пирон в леговището си — добави Пендергаст. — Харесвало е красиви вещи. Още един признак за интелигентността му, струва ми се.

— Всички вещи ли са от вътрешността на музея? — попита Смитбек.

— Доколкото сме в състояние да преценим — отговори Пендергаст. — Няма никакви доказателства, че съществото е можело — или е имало желание — да напуска сградата на музея.

— Никакви? — усъмни се Смитбек. — А какво ще кажете за изхода, към когото насочвахте Д’Агоста?

— Той го откри — отговори Пендергаст. — Просто имахте късмет.

Смитбек се обърна, за да зададе въпрос на Д’Агоста, и Пендергаст се възползва от възможността да стане и да се приближи към тортата.

— Много мило от ваша страна, че организирахте това събиране, доктор Фрок — обърна се той към професора.

— Спасихте живота на всички ни — отговори той. — Хрумна ми, че една малка торта е подходящ начин да ви пожелаем на добър път.

— В такъв случай имам опасения — добави Пендергаст, — че присъствието ми тук е неуместно.

— В какъв смисъл? — учуди се Фрок.

— Може би не напускам Ню Йорк завинаги. Управлението на нюйоркската ни служба възнамерява да направи кадрови промени.

— Искате да кажете, че отстраняват Кофи? — ухили се Смитбек.

Пендергаст тръсна глава.

— Горкият господин Кофи! — каза той. — Надявам се да хареса новата си работа във Вако. Така или иначе, кметът, който стана голям покровител на капитан Д’Агоста, изглежда ме смята за подходящ кандидат.

— Поздравления! — извика Смитбек.

— Все още не се знае — продължи Пендергаст. — А и май не съм сигурен, че предпочитам да остана тук. Макар че мястото не е лишено от известни предимства.

Той се изправи и се приближи до сводестия прозорец, пред който беше застанала Марго, загледана към река Хъдсън и веригата от зелени хълмове в далечината.

— Какви са вашите планове, Марго? — попита я той.

Тя го погледна.

— Реших да остана в музея, докато завърша дисертацията си.

Фрок се разсмя.

— Истината е, че аз не я пуснах да си тръгне — обяви той.

Марго се усмихна.

— Всъщност получих предложение от Колумбийския университет като професор от следващата година. Колумбийският университет е alma mater на моя баща. Така че очевидно се налага да завърша дисертацията си.

— Страхотни новини! — извика Смитбек. — Налага се да ги отпразнуваме довечера.

— Довечера?

— „Cafe des Artistes“ 15 , седем часа — обяви той. — Вижте какво, принудени сте да дойдете. Ами че аз съм световноизвестен писател или поне скоро ще стана такъв! Шампанското ще се стопли — добави той и посегна към бутилката.

Всички се струпаха накуп, докато Фрок изваждаше чаши. Смитбек наклони под ъгъл бутилката към тавана и корковата тапа гръмна тържествено.

— За какво ще пием? — попита Д’Агоста, след като напълниха чашите.

— За моята книга — предложи Смитбек.

— За специален агент Пендергаст и спокойното му пътуване до дома — добави Фрок.

— За паметта на Джордж Мориарти — каза тихо Марго.

— За Джордж Мориарти.

Възцари се мълчание.

— Господ да ни благослови! — припя Смитбек.

Марго закачливо го сръга с лакът.

Лонг Айлънд Сити,

шест месеца по-късно

Заекът потрепна, щом иглата проникна в бутчето му. Кавакита изчака тъмната кръв да напълни спринцовката.

Внимателно остави животинчето обратно в сандъка и разпредели кръвта в три епруветки. Отвори центрофугата, мушна епруветките в отворите на барабана и затвори капака. Натисна бутона и се заслуша в глухото бучене, което постепенно премина във вой, докато ускорението разпределяше кръвта в епруветките на съставните й части.

Отпусна се в стола и заоглежда обстановката. Кабинетът беше потънал в прах, а светлината беше съвсем слаба, но на него това му допадаше. Глупаво беше да привлича вниманието върху себе си.

В началото беше доста трудно: да намери подходящо място, да събере оборудване, дори да плаща наем. В Куинс искаха невероятно много пари за изоставени складове. Най-трудният проблем беше свързан с компютъра. Вместо да купува нов, успя да проникне през телефонната мрежа в огромния централен компютър на медицинския колеж „Солоков“. Сайтът беше сравнително безопасен и можеше да използва от него своята генно-екстраполираща програма.