Чтение онлайн

— Не ви разбирам напълно.

— След няколко минути хиляди хора ще пристигнат в музея и ще се струпат в едно затворено пространство. Създанието ще долови концентрираната хормонална миризма на всички тези хора. Това би могло да го възбуди, а дори и да го разгневи в максимална степен.

В лабораторията надвисна тишина.

— Доктор Фрок — промълви Марго, — казахте, че са изминали няколко дни между преместването на сандъците и първото убийство. И още един ден до второто убийство. Оттогава изминаха три дни.

— Продължавай — подкани я Фрок.

— Нищо чудно в момента създанието да е обезумяло. Каквото и въздействие да оказват таламоидните хормони върху звяра, то със сигурност е отслабнало — така или иначе мозъчните хормони са твърде слаб заместител на тези в растението. Ако сте прав, в момента създанието по всяка вероятност се чувства като наркоман, който не може да получи дозата си. Действията на полицията го принуждават да се спотайва. Въпросът е колко дълго може да издържи.

— Господи! — изпъшка Фрок. — Седем часът е. Трябва да ги предупредим. Марго, ние трябва да предотвратим откриването. В противен случай все едно че звъним с камбанката за обяд.

Той се насочи към вратата, като й махна с ръка да го последва.

С наближаването на седем часа пред западния вход на музея се образува безразборно струпване от таксита и лимузини. Елегантно облечени хора се измъкваха предпазливо от тях — мъжете в почти еднакви вечерни сака, жените в кожи. Гостите блъскаха чадърите си един в друг, докато притичваха по червения килим към навеса на музея заради проливния дъжд, превърнал алеите в потоци и водосточните улуци във водопади.

Обикновено стихналата в този напреднал час Голяма ротонда сега отекваше от стъпките на хиляди скъпи обувки по мраморния под между двете редици от палми по посока на Небесната зала. Залата беше изпълнена с поставени в качета високи бамбукови стойки, украсени с гирлянди от теменуженосинкави светлини. По бамбуците провисваха гроздове изкусно подредени орхидеи, напомняйки тропическа висяща градина.

От вътрешността невидим оркестър изпълняваше „Ню Йорк, Ню Йорк“. Цяла армия сервитьори в бели вратовръзки си проправяха ловко път през тълпата, понесли големи табли с пълни с шампанско чаши и чинии с ордьоври. Неспирният поток от новопристигнали се смесваше с групичките учени и служители от музея, които вече нападаха безплатните лакомства. Пайетите по дългите вечерни рокли, накитите от диаманти, лъскавите златни копчета за ръкавели и коронките проблясваха под приглушената светлина на синкави прожектори.

През последните дни откриването на изложбата „Суеверие“ се беше превърнало в предпочитаното събитие за висшето общество на Ню Йорк. Всевъзможни артистични премиери и вечери за набиране на средства бяха пренебрегнати заради изкушението от лично присъствие на предизвикалото такъв голям шум откриване. От разпратените три хиляди покани бяха потвърдени пет хиляди.

Облечен в смокинг не по неговата мярка с безвкусно широки и заострени ревери и риза с жабо, Смитбек надникна в Небесната зала и се огледа за познати физиономии. В отсрещния край на залата беше издигната гигантска платформа. От едната й страна беше помпозно украсеният вход към изложбата, все още заключен и охраняван. Двойките бързо изпълваха огромния дансинг в центъра на помещението. Щом пристъпи в залата, Смитбек попадна сред оглушителната глъчка на водените на висок тон безбройни разговори.

— … тази новоизлюпена психоисторичка Грант? Е, най-после изплю камъчето вчера и ми каза върху какво работи през цялото това време. Само си представи: опитва се да докаже, че скиталчествата на Хенри IV след Втория кръстоносен поход са вследствие на загуба на паметта в състояние на дълбок стрес. Едва се сдържах да ней отговоря, че…

— … изтъквайки нелепата идея, че Стабианските бани не са нищо повече от конюшни! Като имаш предвид, че въобще не е стъпвал в Помпей. Не би различил Вилата на мистериите от „Пица Хът“. Но има безочието да се нарича папиролог…

— … моята нова асистентка? Онази с огромния нос? Ами вчера беше застанала до автоклава и изтърва епруветка, пълна с…

Смитбек въздъхна дълбоко и се запровира през навалицата към таблите с ордьоври.

Д’Агоста забеляза внезапно избухналата канонада от светкавици откъм струпалата се пред централния вход на Голямата ротонда група на фотографите, докато поредният високопоставен гост влизаше през вратата — къдрокос красавец, стиснал ръката на мършава дама.

Беше застанал така, че да може да държи под око металните входни детектори и вливащата се през единствения вход на Небесната зала тълпа. Подът на Ротондата блестеше от дъждовната вода, а по стойките се трупаха все повече чадъри. В един отдалечен ъгъл агентите на ФБР бяха инсталирали предната си наблюдателна станция: Кофи искаше да следи от контролния си пост всички протичащи тази вечер събития. На Д’Агоста му стана смешно. Бяха се старали нищо да не се набива на очи, но плетеницата от електрически, телефонни и усукани оптически кабели се извиваше като пипала на октопод във всички посоки от станцията и беше точно толкова незабележима, колкото тежък махмурлук.

Отекна тътен на гръмотевица. Върховете на дърветата с току-що покарали листенца покрай алеята на брега на река Хъдсън се люшкаха като побеснели под поривите на бурята.

Радиото на Д’Агоста изсъска.

„Лейтенант, пак възникна спор при металния детектор.“

До слуха му достигна писклив глас: „Сигурна съм, че ме познавате…“

— Изтеглете я встрани. Тълпата трябва да продължи да влиза. Изтегляйте спрените от опашката. Блокират движението.

Докато прибираше радиостанцията, към него се приближи Кофи, последван от директора по сигурността.

— Докладвай! — изръмжа безцеремонно агентът.

— Всички са по местата си — отвърна Д’Агоста, като свали пурата от устата си и огледа навлажнения й край. — Четирима цивилни обикалят вътре. Четирима униформени патрулират из периметъра с твоите хора. Петима контролират движението отвън, а други петима наблюдават металните детектори и входа. Поставих униформени и в залата. Двама ще ме последват в изложбата след прерязването на лентата. Един е в компютърната зала, един в зоната за сигурност…