Чтение онлайн

Гласът му отекна и замря.

Марго знаеше някои неща за историята на сектор 29. Когато електростанцията на музея се е намирала наблизо, целият район бил прорязан от паропроводи, снабдителни тунели и подземни кабини, използвани от работници за дейностите под земята. След изграждането на нова електростанция през 20-те години старите инсталации били отстранени и започнали да използват безкрайните призрачни лабиринти за складове.

Марго побутваше Фрок из ниските коридори. От време на време той стоварваше юмрук по някоя врата и извикваше името на Пендергаст, но неизменно му отговаряше само тишината.

— Няма да постигнем нищо — каза Фрок, когато Марго спря да си поеме дъх.

Бялата му коса беше разчорлена, а смокингът му беше изпомачкан.

Марго се огледа нервно. Знаеше приблизително къде са: някъде в дъното на лабиринта от коридори се простираше огромната стихнала стара електростанция: тънещ в мрак подземен пантеон, който в момента използваха за хранилище на скелети на китове. Независимо от предположенията на Фрок за поведението на създанието виковете му я притесняваха.

— Това може да ни отнеме часове — добави Фрок. — Може и да не е тук вече. Може изобщо да не е бил. — Той пое дълбоко въздух. — Пендергаст беше последната ни надежда.

— Шумовете и врявата може да сплашат създанието и да го принудят да се притаи далеч от тържеството — промълви с не особено убедителен тон Марго.

Фрок отпусна глава върху дланите си.

— Малко вероятно. Миризмата ще привлече звяра. Може да е интелигентен, може да е съобразителен, но той е като сериен убиец — когато заговори кръвта му, нищо не може да го спре.

Фрок се понадигна с подновена енергичност.

— Пендергаст! — извика отново той. — Къде си?

Уотърс слушаше, изопнал тяло. Усещаше пулса си и му се струваше, че не може да си поеме достатъчно въздух, за да напълни дробовете си.

Беше преживял безброй опасни ситуации, бяха стреляли насреща му, бяха го наръгвали с нож, веднъж дори хвърлиха киселина срещу лицето му. Но всеки път беше запазвал хладнокръвие и съобразителност. „Сега се паникьосах от някакво почукване.“ Той разкопча яката си. „Въздухът в тази проклета зала е застоял.“ С усилие на волята започна да вдишва бавно и дълбоко. „Просто ще се обадя на Гарсия. Ще огледаме заедно. И няма да намерим нищо.“

В този момент си даде сметка, че шумът от стъпки над главата му беше променил ритъма си. Вместо плъзгането и потропването допреди малко, сега долавяше несекващо топуркане като от препускащи крака. Заслуша се напрегнато и му се стори, че чу слаб писък. Обзе го ужас.

Откъм електрозалата се чу ново почукване.

„Милостиви боже, случило се е нещо.“

Грабна радиостанцията.

— Гарсия? Чуваш ли ме? Искам подкрепление за проверка на подозрителни шумове в залата с електрическите системи.

Уотърс преглътна. Гарсия не отговаряше на установената честота. Докато наместваше станцията в калъфа, видя, че мухльото се надигна и тръгна към електрозалата.

— Какво правиш? — попита Уотърс.

— Искам да разбера какъв е този шум — отвърна онзи, отваряйки вратата. — Сигурно пак се е повредил климатикът.

Той посегна през вратата, за да напипа ключа за осветлението.

— Я почакай! — настоя Уотърс. — Недей…

Радиото му започна да пищи.

„Избухна паника!“

Пищенето се засили.

„… Всички групи да се мобилизират за спешна евакуация!“

Още пищене.

„Не мога да удържа тълпата… Имаме нужда от подкрепления веднага… Веднага…“

Уотърс грабна радиото и заблъска по копчетата. След миг всички линии прекъснаха. Чуваше, че точно над главата му се случва нещо ужасно.

„Мамка му!“

Огледа се. Мухльото беше изчезнал и вратата на електрозалата зееше отворена, но осветлението все още не беше включено. „Защо не включи осветлението?“ Без да откъсва поглед от отворената врата, той свали внимателно автомата от рамото си, зареди и пристъпи напред.

Доближи рамката на вратата и надникна вътре. Мрак.

— Ей, ти — подвикна Уотърс. — Там ли си?

Пристъпи в помещението и усети как устата му пресъхва.

Вляво от него нещо изтрещя, Уотърс инстинктивно се свлече на колене и стреля три пъти. Избухнаха три ярки светкавици, придружени от оглушителен трясък.

Порой от искри и пламъци изпълни за миг помещението с мека оранжева светлина. Мухльото също беше на колене и гледаше към Уотърс.

— Не стреляй! — промълви сподавено той. — Моля те, не стреляй пак!

Уотърс се надигна на разтрепераните си крака. Ушите му бучаха.

— Чух някакъв шум — извика той. — Защо не ми отговори, проклетнико?

— Беше климатикът — отвърна мухльото. По бузите му се стичаха сълзи. — Помпата на климатика се е повредила като предишния път.

Уотърс отстъпи назад, опипвайки стената за електрическия ключ. Във въздуха се стелеше синкава мъгла от барута. От три огромни дупки с неравни ръбове върху капака на металното табло на срещуположната стена бълваше пушек.

Уотърс отпусна гръб върху стената.

Нещо изпука и откъм повреденото табло блесна електрическа дъга, последвана от пращене и нов гейзер искри. Помещението се изпълни със задушлива миризма. Осветлението в компютърната зала потрепна, помръкна за миг и отново блесна. Уотърс чу бучене на сирена, после още една.

— Какво става? — изкрещя той.

Осветлението отново помръкна.

— Ти повреди централното табло — извика мухльото, докато се изправяше на крака.

— Мамка му! — изпъшка Уотърс.

Осветлението угасна.

Кофи отново се разкрещя в радиостанцията:

— Д’Агоста, обади се!

Изчака за момент.

— Мамка му! — изруга той.

Прехвърли на канала на командния пункт.

— Гарсия, какво става, по дяволите?

„Не знам, сър — нервно отговори Гарсия. — Стори ми се, че лейтенант Д’Агоста каза, че има труп в… — Последва пауза. — Сър, получавам съобщения за избухнала паника в изложбата. Пазачите са…“