Реликвата
Шрифт:
— Кой е стрелял? Нищо не знам…
„Някакъв полицай… Как се казва… Уотърс… Бил дежурен в компютърната зала, сторило му се, че чува нещо, и стрелял няколко пъти по главното електроразпределително табло.“
— Чуй ме, Алън, искам да изпратя екип, който да евакуира затворените в Небесната зала. И кметът е там, за Бога! Как можем да влезем?
„Тези врати не могат да бъдат разрязвани. Може да стане, но ще отнеме цяла вечност.“
— Какво е положението с подземието? Чух, че долу е шибана катакомба.
„Може би има места за достъп оттам, където сте вие в момента, но компютърните скици са блокирани, а и няма подробни чертежи на зоната. Ще отнеме доста време.“
— А стените? Не можем ли пробием стените?
„Долните трегери са изключително дебели — на повечето места по един метър, а всички останали са подсилени със стоманобетон. В клетка две има прозорци само на третия и четвъртия етаж, но са препречени с метални решетки. А и повечето са прекалено тесни, за да мине човек през тях.“
— Мамка му! А покривът?
„Всички клетки са изолирани и ще бъде прекалено трудно…“
— По дяволите, Алън! Питам те за най-добрия начин да се вмъкнат вътре няколко души.
„Най-добрият начин да се влезе е през покрива — отговори Алън. — Аварийните врати на горните етажи не са толкова тежки. Клетка три се намира над Небесната зала. Това е петият етаж. Но оттам не може да се влезе — покривът е защитен заради радиографските лаборатории. Бихте могли да проникнете през покрива на четвърта клетка. В някои от по-тесните коридори може би ще успеете да избиете с взрив аварийната врата към клетка три. Проникнете ли вътре, можете да влезете директно през тавана на Небесната зала. Има достъп към помещението за обслужване на полилея над тавана на залата. Но е на височина двайсет метра от пода.“
— Ще се свържем по-късно. Изключвам.
Той смени честотата и изкрещя:
— Иполито! Иполито, чуваш ли ме?
Какво по дяволите ставаше в залата? Превключи на честотата на Д’Агоста.
— Д’Агоста! Тук Кофи. Чуваш ли ме?
Той започна да сменя честотите като обезумял.
— Уотърс!
„Тук Уотърс, сър.“
— Какво стана, Уотърс?
„Чу се силен шум в електрозалата, сър, аз стрелях според нареждането и…“
— Няма никакво нареждане да стреляш при шум, идиот такъв!
„Съжалявам, сър. Шумът беше много силен, а се чуваха писъци и тропане от тичащи крака откъм изложбата и помислих, че…“
— За това, което си направил, си мъртъв, Уотърс. Ще те накълцам на пържоли и ще те пека на бавен огън. Имай го предвид.
„Да, сър.“
Отвън се чу някакво боботене, което премина, в рев, щом включиха един от мощните преносими генератори. Задната врата на подвижния команден пункт се отвори и влязоха няколко агенти с подгизнали от дъжда костюми.
— Останалите пристигат всеки момент, сър — каза един от тях.
— Добре. Кажи им, че след пет минути имаме извънреден кризисен инструктаж в подвижния команден пункт.
Той излезе под дъжда. Аварийни работници носеха обемисто снаряжение и жълти ацетиленови цистерни по централното стълбище на музея.
Кофи се втурна под дъжда нагоре по стъпалата и влезе в Ротондата, чийто под беше покрит с всевъзможни боклуци. До металната аварийна врата към източния вход на Небесната зала се бяха струпали няколко лекари. Кофи чу вой на трион за кости.
— Какво открихте досега? — попита той шефа на медицинския екип.
Лекарят го изгледа напрегнато над опръсканата си с кръв маска.
— Все още не знам точното състояние на ранените, но има няколко критични случая. Правим няколко ампутации на място. Мисля, че могат да бъдат спасени още няколко души, ако успеете да отворите тази врата най-много до половин час.
Кофи тръсна глава.
— Това май изобщо няма да се случи. Ще се наложи да я срежем, за да минем през нея.
— Разполагаме с няколко топлозащитни одеяла, с които можем да покрием тези хора, докато работим.
Кофи се дръпна встрани и вдигна радиостанцията.
— Д’Агоста! Иполито! Обадете се!
Изпукаха смущения.
„Тук Д’Агоста — чу се разгневен глас. — Слушай, Кофи…“
— Къде беше досега? Казах ти…
„Млъкни и слушай! Вдигаш много шум и се наложи да те изключа. Придвижваме се към подземието. Някакво същество се разхожда на свобода из клетка две. Не се шегувам, Кофи, това наистина е някакво шибано чудовище. Уби Иполито и се скри в залата. Наложи се да се измъкнем.“
— Какво? Ти си се побъркал, Д’Агоста. Вземи се в ръце, чуваш ли ме? Изпращам хора през покрива.
„Мъртъв е, изкорми го като предишните.“
— И го е направило някакво чудовище? Добре, сигурно е така. Има ли друг полицай с теб, Д’Агоста?
„Да, Бейли е тук.“
— Освобождавам те от задълженията ти. Дай ми Бейли.
„Да ти го начукам. Ето ти Бейли.“
— Сержант — изрева Кофи, — от този момент поемате командването. Какво е положението?
„Господин Кофи, той е прав. Наложи се да напуснем Небесната зала. Спуснахме се по задното стълбище до сервизното помещение. Тук сме трийсетина. И кметът е с нас. Без майтап, тук наистина има нещо.“
— Стига глупости, Бейли. Ти видя ли го?
„Не съм много сигурен какво видях, но Д’Агоста го видя и — за Бога, сър! — само да бяхте видял какво стана Иполито…“
— Чуй ме, Бейли. В състояние ли си да се успокоиш и да поемеш нещата в ръцете си?
„Не, сър. Доколкото ми е известно, лейтенантът отговаря.“
— Аз ти нареждам да го направиш! — Кофи изруга гневно. — Кучият син изключи…
Грег Кавакита стоеше навън под дъжда сред какофонията от крясъци, стонове и ругатни. Сякаш не забелязваше поройния дъжд, прилепил черната му коса върху челото, минаващите аварийни коли с оглушително пищящи сирени, паникьосаните хора, които го блъскаха, притичвайки покрай него. Повтаряше си наум отново и отново онова, което му бяха изкрещели Марго и Фрок. Направи няколко крачки, сякаш имаше намерение да се върне в музея. След това се обърна бавно, понамести подгизналия си смокинг върху тесните си рамене и замислен тръгна към мрака.