Чтение онлайн

Кътбърт не отговори.

— Нека не погребваме пациента преди да е произнесена диагнозата — обади се Рикман с изкуствено приповдигнат тон. — Един добър директор на връзки с обществеността може да се справи дори с най-безизходното положение.

— Лавиния, не става дума за няколко смъртоносни таблетки срещу главоболие — отвърна Кътбърт. — Два етажа под нас лежат половин дузина мъртъвци, а може и да са повече. Проклетият кмет също е в капан. След час-два ще сме в късните новини на всички телевизии в страната.

— Загубени сме — повтори Райт.

От гърлото му се изтръгна кратко изхлипване и той отпусна глава върху масата.

— По дяволите! — тихичко изруга Кътбърт, посегна към бутилката и чашата и ги прибра обратно в шкафа.

— Всичко свърши, нали? — простена Райт, без да повдига глава.

— Да, Уинстън, свърши — отговори Кътбърт. — Честно казано, ще съм доволен, ако се измъкна жив.

— Моля те, Ян, да се махаме оттук! Моля те! — проплака Рикман.

Тя се изправи, тръгна към вратата, която Райт беше затворил, след като влязоха, и я отвори едва-едва.

— Тя не е заключена! — почти изкрещя Рикман.

— Мили Боже — възкликна Кътбърт.

Без да вдигне глава, Райт бръкна в джоба си и подаде някакъв ключ.

— Става и за двете врати.

Рикман напъха с треперещи ръце ключа в ключалката.

— Къде сбъркахме? — съкрушен попита Райт.

— Отдавна е ясно — отговори Кътбърт. — Преди пет години можехме да се справим с всичко това.

— Какво искаш да кажеш? — попита Рикман, докато се връщаше към двамата.

— Много добре знаеш. Говоря за изчезването на Монтегю. Още тогава трябваше да се погрижим да решим проблема, вместо да се преструваме, че нищо не се е случило. Всичката онази кръв в подземието близо до сандъците на Уитлеси, безследно изчезналият Монтегю… Макар и късно, сега вече отлично знаем какво точно се е случило с него. Но още тогава трябваше да стъпим на дъното. Нали помниш, Уинстън? Седяхме в твоя кабинет, когато Иполито дойде и ни съобщи новината. Ти разпореди подът да се измие и случаят да бъде забравен. Измихме си ръцете, надявайки се онова или онзи, който е убил Монтегю, да изчезне.

— Нямаше никакво доказателство за убийство! — извика Райт и вдигна глава. — И че е бил убит Монтегю! Можеше да е заблудило се куче или нещо друго. Откъде можехме да знаем?

— Наистина не знаехме. Но можехме да разберем, ако беше разрешил на Иполито да докладва на полицията за чудовищната локва от кръв. А и ти, Лавиния, доколкото си спомням, също се съгласи, че просто трябва да измием кръвта.

— Ян, беше безсмислено да предизвикваме ненужен скандал. Много добре знаеш, че тази кръв можеше да е от какво ли не — отговори Рикман. — И освен това, тъкмо ти настоя сандъците да бъдат преместени. Тъкмо ти се безпокоеше изложбата да не предизвика въпроси във връзка с експедицията на Уитлеси, тъкмо ти взе дневника, а след това ме накара да го задържа до приключване на изложбата. Написаното в него не съответстваше на твоите теории, нали?

Кътбърт изсумтя.

— Твърде малко неща знаеш. Джон Уитлеси беше мой приятел. Поне някога бяхме приятели. Скарахме се заради една публикувана от него статия, а после така и не се сдобрихме.

Както и да е, всичко това е минало. Но аз не исках дневникът да излиза на светло и теориите му да станат обект на подигравки. — Той се извърна и я погледна втренчено. — Онова, което направих, Лавиния, беше да предпазя един колега, който леко беше мръднал, а не да прикрия убийство. А какво ще кажете за видяното от различни хора? Уинстън, няколко пъти ти беше докладвано за странни шумове и силуети. Така и не предприе нищо, нали?

— Откъде можех да зная?! — изломоти несвързано Райт. — Кой би могъл да повярва? Това бяха безумни, абсурдни приказки…

— Може ли да сменим темата, ако обичате? — извика Рикман. — Не мога да чакам тук в тъмното. Защо не опитаме през прозорците?

— Не става — отговори Райт и изпъшка, разтривайки очи. — Тези решетки са от много здрава дебела стомана. — Той се огледа наоколо. — Къде ми е питието?

— Достатъчно пи — отсече Кътбърт.

— Престани с твоите проклети англикански нравоучения!

Райт се надигна и закрачи към шкафа с леко неуверена походка.

На стълбището Д’Агоста погледна към неясния силует на Бейли.

— Благодаря! — каза той.

— Ти отговаряш, лейтенант.

Групата посетители изчакваха струпани на стъпалата под тях, подсмърчаха и хлипаха. Д’Агоста се обърна към тях.

— Така — каза той. — Трябва да се придвижваме бързо. На площадката под нас има врата, която води към подземията. Ще минем през нея и ще срещнем други хора, които знаят как да се измъкнем оттук. Всички ли ме разбраха?

— Разбрахме — отговори мъжки глас, който Д’Агоста разпозна — беше кметът.

— Тогава да тръгваме. Ще мина отпред и ще осветявам пътя с фенерчето си. Бейли, ти покривай отзад. Съобщи ми, ако забележиш нещо.

Групата започна да се спуска бавно по стълбището. На площадката Д’Агоста изчака Бейли да му даде знак, че всичко е чисто и хвана бравата на вратата.

Тя не помръдна.

Натисна още веднъж, този път по-силно. Без резултат. — Той освети с фенерчето дръжката.

— Мамка му! — измърмори Д’Агоста и добави по-високо: — Всички да останат по местата си за момент, без да вдигат никакъв шум. Ще проведа разговор с полицая.

И той се промъкна към края на групата.

— Слушай, Бейли — каза Д’Агоста, — не можем да влезем в подземието. Няколко куршума са улучили вратата и са блокирали касата. Няма начин да отворим без лост.

Дори в мрака той забеляза, че Бейли се опули.

— И какво ще правим? Да се върнем обратно?

— Чакай да помисля за миг… Колко куршума имаш? На мен са ми останали шест.

— Не знам. В служебния ми пистолет сигурно има петнайсет-шестнайсет.

— По дяволите! — изруга Д’Агоста. — Не мисля, че…

Той млъкна, изгаси фенерчето и се ослуша напрегнато.

Долови някаква тежка смрадлива миризма откъм стълбището над тях.

Бейли приклекна на едно коляно и насочи пистолета си към стълбището нагоре. Д’Агоста се извърна към стихналата зад него група.

— Всички да се спуснат към следващата площадка. Бързо!

Долови някакво приглушено мърморене.

— Не можем да слезем там! — извика някой. — Ще попаднем в капан под земята!

Изстрелът на Бейли заглуши отговора на Д’Агоста.