Чтение онлайн

— Значи вече не плачеш?

— Плача непрестанно.

— Не разбирам.

— Ще трябва да дойдеш в планината за уикенда, за да схванеш. Мога да ти осигуря частична стипендия. Ще ти струва само една-две хилядарки, но ще научиш страшно много за себе си.

— Ти ще бъдеш ли там?

— Нещо такова.

— Не искам да ходя, ако не мога да съм с теб — казах, изненадвайки самия себе си с младежкия си глас. — Ще отида само ако и ти си там.

— О, я стига! Никой от нас не е никъде наистина, но същевременно сме навсякъде през цялото време. А времето не е нищо.

— Няма да отида — казах упорито и натъпках парче риба в устата си.

— Помисли — посъветва ме тя, като съблазнително облиза солта от фъстък, после си погледна часовника и се намръщи. — Време е да тръгвам.

— Чакай, Лили — спрях я. — Трябва да знам нещо. Отдавна ми се иска да ти задам един въпрос, макар да не съм убеден, че държа да узная отговора.

— Можеш да ме попиташ.

— Е, просто трябва да знам, защото… ами… през цялото това време се тормозех, че не знам… Преди всички тези години бях лудо влюбен в теб, но никога не разбрах дали и ти изпитваше същото.

Лили наклони глава с маниера на изпълнен със съчувствие лечител и се усмихна. Очите й бяха небесносини, но погледът й напомняше на два бурни водовъртежа, поглъщащи действителността и изплюващи я подредена по друг начин.

— Мислех, че никога няма да спра да плача — каза тя. — Но просто съм си такава.

Тя се надигна, докосна лицето ми нежно и ме целуна по бузата. После каза с тона на Кетрин Хепбърн:

— Довиждане, любовнико.

Разплаках се. Не див рев, само няколко сълзи и тъжно изражение на лицето ми.

Лили се засмя.

— Ето — каза тя и се завъртя да си тръгне.

— Чакай, Лили — извиках. — Трябва да узнаеш още нещо.

— Какво?

— Не обичам подмишниците си! — изкрещях. — Всъщност мразя ги. Фантазирам как ще ги отрежа и изхвърля от тялото си. Изпитвам същото и за останалите си части. Не мисля, че в тялото ми има нещо смешно. Мъчи ме ужасна болка. Будя се сутрин и се мразя. Представям си как стената ми е пробита от бормашина, която пробива и главата ми. Това е

единствената мисъл, която ми носи някакво облекчение. А в това няма нищо смешно.

Лили се ухилва, изпраща ми въздушна целувка и излиза.

Чувам щастливата двойка на съседната маса как се подсмива на думите ми. Промърморвам под нос да вървят на майната си. Келнерът пристига и си поръчвам пържени банани и сладолед със зелен чай. Отначало си помислих, че ме е обзела параноя, но вече съм сигурен, че един от облечените в лен корейски учители се мотаеше из суши ресторанта, като се преструваше, че не ни наблюдава. Тръгна си заедно с Лили, нещо като придружител или надзирател. Потопих банана в топящия се сладолед и се зачудих дали да не отида до тоалетната, където да мастурбирам. Бях неутешим и разстроен.

Не възнамерявах да се върна в „Нова зора“, но следващата седмица се усетих, че вече бях платил петстотин долара за три месеца. Може би Дейзи още не бе достигнала целомъдрената фаза в сектата и все още имах шанс. Най-важното бе, че още усещах любовната енергия, която ме свързваше с Лили. Не знаех какво да кажа или направя, когато я видя, просто копнеех да съм до нея. Това бе единственото, за което мечтаех през последните пет години.

Този път си занесох лична постелка за йога и по-леко горнище. Дейзи стоеше на рецепцията и с делови вид подреждаше папки. Приближих се и я поздравих.

— Помниш ли ме? — попитах.

Тя наклони глава и се намръщи леко.

— Да, мисля, че те помня — отговори. — Имаш ли нещо против да изчакаш тук за секунда?

Завъртя се и влезе през врата, на която пишеше „Само за персонала“. Върна се с познатата ми от рекламата в „Старбъкс“ брюнетка. Вторачих се в нея зашеметено. Дейзи бе довела звездата на фитнеса да поговори с мен.

Поздравих я, но брюнетката не ме приветства въодушевено. Очевидно бе американка, вероятно от ирландски произход, но говореше по накъсания начин като корейските учители, с които работеше. Наклони глава, прехапа долната си устна и каза:

— Не те искаме.

Не бях сигурен какво точно имаше предвид.

— „Нова зора“ не те иска за клиент — уточни тя.

— Но аз платих за три месеца — възразих.

— „Нова зора“ ще ти върне парите — успокои ме тя. — Но сега ще те помолим да си тръгнеш.

— За какво, по дяволите, говориш? — избухнах. — Къде е Лили? Какво стана с Лили?

— Прехвърли се другаде. Не иска да бъде отвличана от пътуването си. Караш я да плаче и не може да спре. Отнемаш енергията й. Страхуваме се, че имаш лоша енергия. Не си готов за нашите методи.

— Мислех, че това е студио за йога, където всеки може да дойде. Наруших ли някакви правила?

Почувствах се обиден.

— Дай ни десет хиляди долара и отиди в пустинята, за да медитираш с учителите, тогава може да променим мнението си.

Казах й, че не е с всичкия си и си тръгнах. Бях бесен. Зачудих се дали бих могъл да предприема законови действия срещу тях. Съдирах рекламите им по стълбовете и реших да се върна в „Старбъкс“ да унищожа и тези, които са там. Но когато стигнах, видях нова реклама и се разплаках като бебе. На снимката бе моята Лили, направила мост и носеща се в космоса между Сатурн и Юпитер. Отдолу имаше надпис: „Бъди господар на собствената си вселена. Присъедини се към фитнес клуб «Нова зора» днес.“

Отнесох рекламата у дома и я закачих на стената. Влязох в интернет и затърсих информация за „Нова зора“. Движението се подвизава под различни имена, но бизнес моделът е един и същ. Крадат хора, карат ги да мислят, че пътуват към просветлението. Някъде в Аризона си имат водач, който притежава собствено игрище за голф. Пише книги, които членовете трябва да четат. Оприличава се на Исус и Буда, но запознатите го наричат „Новия пастор Муун“. Притежава и конюшни, а по врата на жена му висят златни вериги. Твърди, че можел да тренира хората да общуват чрез телепатия като маймуните.