Чтение онлайн

Навремето кабинетът бе моя територия, но после ми дадоха културния отдел, а когато бях наказан и се върнах, командният мостик вече бе зает от Янков. Не съжалявам. Помещението на шефа е тъй тясно, че се задимява от две цигари, подир което спокойно можеш да ловиш лисици, стига да ги има. Лисици няма. Искам да кажа, няма други освен самия Янков.

Той се държи към мене с гузна доброжелателност, понеже е виновен за наказанието ми, и със скрито недоверие, понеже се бои да не го изместя. Не бих казал, че го мразя, обаче не виждам и защо трябва да го обичам. Той е точно от тези, дето нито да ги мразиш, нито да ги обичаш. Не защото е лисица, а защото, освен че е лисица, няма други отличителни белези. Ветропоказател с една-единствена грижа: какво ще кажат хората. Хората, това са на първо място тези от по-горен ранг, но също тъй и познатите по низходяща линия, чак до портиера на пропуска.

Читателски писма. Скромна фирма, зад която се крият маса главоболия. Особено за мене. Аз проучвам писмата и ги сортирам: тия, на които трябва да се даде място, другите, дето следва да се проверят, и третите, дето са неизползваеми. После правя предложение до шефа и оттук именно почват главоболията.

Янков не е наклонен да се заангажирва с нищо и с никого. За по-важните въпроси работата е лесна — обръща се към главния. Но за останалите положението е деликатно, понеже ако се обърнеш към главния, той ще ти каже: щом ще ме занимаваш с всяка дреболия, за какъв дявол си ми тук в редакцията, а ако не се обърнеш към главния, налага се сам да решаваш, а щом сам решаваш, поемаш отговорност и отде да знаеш какво ще кажат хората и как ще се насадиш. В края на краищата въпросът се решава по единствено възможния начин, тоя същия, неизменния: отговорността се прехвърля върху мене със също тъй неизменното предупреждение „само внимавай да не ни забъркаш в някоя каша“.

Внимавам за кашата, доколкото ми стига акълът, и когато се налага, правя проверки чрез писмени и телефонни запитвания или пращам единствения си подчинен по съответните места. И за да не се стига до кашата, пращам го за щяло и нещяло, така че не може да се оплаче от липса на работа. Това пък ми дава възможност да бъда най-често сам в стаята и да се занимавам е окончателното оформяне на материалите.

Защото имате грешка, ако си въобразявате, че едно читателско писмо, както е пуснато в пощенската кутия, така се пуска и във вестника. За да го пуснеш, трябва най-първо да му изцедиш добре водата, понеже има немалко типове, които, ако искат да съобщят за нередностите в кварталната месарница, ще започнат с това, че съседката си изтупвала килима по никое време и съседът си бил купил москвич, а можете ли да обясните, другарю редактор, с какви пари купува москвич един началник-склад със сто и двайсет лева заплата и колко години са му нужни, за да спести тия пари от заплатата си, при положение че не яде камъни.

Така че изцеждането на водата твърде често е наложително, обаче това е само част от подготвителната процедура, защото има хора, дето слагат точката по средата на изречението, като не говорим за това, че забравят да поставят глагола. Трудя се прочее и единствената ми утеха е, че когато гражданинът на следния ден открие писмото си във вестника, ще има дълго да се чуди дали това е неговото писмо, или не е неговото.

„Засега ще останеш там, където си“ — бе казал главният. Това „засега“ ти дава надежда за по-добро бъдеще, ако не в близките дни, то поне в близките месеци. В случай че не познаваш главния. Но понеже го познавам, въпросното „засега“ ми звучи като другарска шега. Той отлично знае, че и да иска да ми предложи по-добро място, такова едва ли ще се оваканти в следващите десет години. А на всичко отгоре навярно и не иска.

Възможно е да иска друго: да се махна от главата му. Да не му напомням с присъствието си, че е извършил неправда. Това му трови самочувствието на строг, но справедлив началник. Още повече историята се знае с подробности от всички, включително от печатарите. И симпатиите, ако има такива, са на моя страна. Затова не бих се учудил, ако очаква да се махна. И защо да не се махна. Знае, че печеля от-тук-оттам и че не съм умрял за песента на машините. След като ме е засегнал, защо да не се махна.

Защото — така. Нямам никакво желание да се махам. Не че държа на всяка цена да бъда противен, обаче мразя да доставям леки наслади на ближния. Нека се трови.

Тъкмо преди края на работния ден Янков ме извиква. Той го има тоя навик да те вика точно в момента, когато се готвиш да си тръгваш. За да му го върна, аз пък влизам в кабинета със запалена цигара. Янков ненавижда тютюневия дим и мрази да се пуши в стаята му дори при отворен прозорец.

— Абе, Антоне, какво смяташ да правим в тая детска история?

— Каквото кажеш.

— Сега питам тебе.

— Да я пуснем. Въпросът не е маловажен.

— Но фактите са много грозни бе, брат!

— Тогава да не я пускаме.

— И аз тъй смятам. Само че писмото не идва от частно лице, а от цяла квартална организация. Утре ще запищят: така ли се отнасяте към обществените сигнали!

— Ами да я пуснем — връщам се търпеливо към първото предложение.

И като го виждам, че ще се двоуми така още два часа, добавям:

— Оня ден в „Дело“ имаше ей такава уводна статия за грижите към децата.

— Вярно бе! — окуражава се Янков. — Материалът ни дори ще прозвучи актуално.

После съмненията отново го налягат:

— Само да не бяха тъй грозни фактите…

Подир което, осенен от внезапно хрумване, предлага:

— Я прескочи сам да провериш. Можеш още тая вечер да прескочиш. На две крачки ти е от къщи.

Кимам сговорчиво, въпреки че ми иде да му тегля някоя. Не че съм претоварен с ангажименти, но точно тая вечер смятах да обиколя към „София“, за да видя там ли е Беба.

Вече съм си тръгнал, когато Янков наново се обажда:

— Прегледа ли в днешния брой интервюто на Димов?

— Да, само че никъде не ми се закачи погледът.

Той ме стрелва недоволно, после безпомощно свива рамене:

— Какво да го правя! Говори ти, сякаш пише статия. Никакви впечатления, никаква живинка, само голи разсъждения. Кух човек.

— Не е кух, ами не му е прилегнала темата — възразявам. — Неговата тема е друга.

Янков ме поглежда въпросително, но аз му давам гръб и излизам. Не обичам да бъда изчерпателен.

Преди да тръгна, изваждам папката с текущите бумаги, за да си припомня подробностите. Чета по известната в нашата практика диагонална система, като прескачам разсъжденията и възмущенията от нравствено естество и се спирам на подчертаните с химикал пасажи:

„… Майката изоставила семейството и заминала с любовника си, без повече да се обади…“

„… Бащата работи в завод… Прекарва с часове в кръчмата… Прибира се късно вечер. Оставя в квартирата двете малки деца, момчето на 4, а момичето на 7 години, като ги заключва…“