Чтение онлайн

— Хайде, пригответе се.

Една седмица вкъщи бе весело. Началото бе малко трудно, краят също, но една седмица бе весело.

Началото бе къпането и малкият плачеше, понеже не бе свикнал с подобна игра и сапунът го щипеше по очите и най-вече по пресните драскотини от боя. Но като изплакнах сапуна и го пуснах да пляска из ваната, престана да плаче и склони да излезе на сушата едва когато обявих, че ще вечеряме.

Вечерята бе истинско пиршество за тях, понеже извадих всичките си хранителни запаси, доста скромни, между нас казано, и свеждащи се до салам, сирене, конфитюр и домати, но децата, изглежда не бяха виждали отдавна такъв разкош и по едно време се уплаших, че както се тъпчат, може да им прилошее, та се наложи да обяснявам, че и утре е ден.

Следната заран бе използувана за покупки на дрехи, без излишен лукс и в рамките на най-необходимото, а малките се радваха на всяка дреболия и бяха на седмото небе, докато аз вкусвах скришом удоволствието на този своеобразен егоизъм, който величаем като грижа към ближния.

Следобеда възникнаха известни затруднения, понеже трябваше да вървя в редакцията, а не можех да помъкна със себе си децата като веществено доказателство за снощната мисия. Заведох ги в кварталната градина, като им оставих ключа от квартирата, стотинки за сладолед и указания за примерно държание.

— Направи ли проверка? — запита Янков. Уведомих го с няколко думи за фактите, без да казвам какво е станало с децата. Това едва ли би го интересувало.

— Грозно наистина — рече шефът. — Хич не върви да се изнася в печата. Но виж какво реших: ще изпратим писмо до съответната инстанция и ще предложим детската педагогическа стая в квартала да се занимае с въпроса. Така никой не може да ни обвини, че сме оставили сигнала без внимание.

— Щом си решил…

Привърших набързо текущата работа и поисках разрешение да изляза по-рано. Като не си се занимавал с деца, в главата ти почват да витаят всякакви бръмбари — че махленските гамени са ги набили, че са откарани в милицията или ги е прегазила кола.

Намерих двете деца там, дето ги бях оставил. Само че сега не стояха на алеята, а бяха седнали на скамейка уловени ръка за ръка, сякаш се бояха да не се загубят, и наблюдаваха хлапаците, които малко по-далеч се редуваха да карат едно колело.

— Защо не си играете? — запитах.

— Как да си играем? — запита на свой ред момичето.

— Не знаем игри — уточни малкият със звънливото си гласче.

— Тогава купете си по един геврек — рекох, като забелязах, че лавкаджията на входа на градината разпродава току-що получените гевреци.

Връчих им необходимите средства и те се втурнаха към лавката. В тоя момент забелязах, че Димов, разположен на отсрещната скамейка, ме наблюдава над очилата си. Усмихна се и кимна, сякаш ме канеше при себе си.

— Ваши ли са тия деца? — запита съседът, след като се преместих при него.

— Не се безпокойте, само временно са при мене — рекох.

— За какво да се безпокоя? — вдигна той вежди.

Сиви ъгловати вежди, изразяващи леко недоумение дори когато не бяха вдигнати.

— За шума — поясних, като си спомнях историята с гамените от двора.

— Шумът ли? Шумът е най-дребното. Други грижи има с децата, но това са родителски грижи.

— Вероятно и вие сте имали деца — подхвърлих напосоки.

— Опазил ме бог! — възрази рязко Рицаря. — Жена съм имал. Колко съм имал, колко съм нямал, това е отделен въпрос. Но деца, опазил ме бог!

— Че нали децата са нашето щастие…

— Да. Ако вярвате на вестниците. Или ако разполагате с време наистина да се посветите на възпитанието им. Но, кажете, кой разполага в наши дни с такова време?

— Тогава да се върнем към рецептата на цар Ирод.

— Има и други рецепти, ако въпросът изобщо ви интересува.

— Защо не? — отвръщам, като се уверявам с поглед, че децата, застанали край насрещната скамейка, тепърва има да гризат гевреците.

— Какво е според вас това, което се нарича родителска любов? — запитва Димов, като ме поглежда над очилата си.

— Ами… родителска любов.

— Дребнособственическо чувство! — поправя ме Рицаря.

И започва да обяснява, че щом възпитанието не може да се осигури от родителите, значи то трябва да се поеме от държавата. Обяснява тия елементарни неща с такова достойнство, сякаш той ги е открил.

— Разбирам, вие сте за нивелация на индивида — позволявам си да забележа по едно време.

Той ми хвърля остър поглед над очилата, сетне промърморва:

— Няма що, добре ме разбрахте!

Съседът явно съжалява, че се е заловил с тъпак като мене, но оттук нататък идва моят ред да съжалявам, защото Димов се впуска в многословна апология на общественото възпитание, но онова, истинското, възпитанието на бъдещето, което щяло да осигурява пълен простор за индивидуалните склонности и дарования.

Изслушвам го докрай. Няма как — съсед ми е. Сетне благодаря любезно за беседата и повеждам децата към къщи.

Смятах, че вечерите ще бъдат най-тягостни, защото просто не знаех как и с какво да занимавам питомците си, но тук на помощ ми дойде телевизорът. Бях забравил съвсем за него, пък и бях почти убеден, че не работи, тъй като ми бе наследство от Жорж, обаче оказа се, че телевизорът си работи, и това бе истинско щастие за децата, а отчасти и за мене, понеже ме освобождаваше от непосилната задача да им измислям забавления.

Изобщо всичко се нареди някак си и дори по-до-бре, отколкото го бях очаквал, с изключение може би на спането, защото трябваше да спим на едно легло, а леглото, колкото и да беше широко, все пак не бе разтегателно и малкият, за разлика от сестра си, спеше доста бурно, като се въртеше, риташе и дори хленчеше насън, преживявайки вероятно все още някои епизоди на топлите бащини грижи.

А подир седмица една непозната гражданка се яви да ми съобщи, че идва от интерната, за да прибере малките. Изобщо писмото на редакцията беше дало резултат и аз нямах никакви основания да възразявам. Това бе краят. И той бе отбелязан също като началото с плач.