Чтение онлайн

— Тия нови способи, изглежда, са ви създали неприятности. Чух, че сте имали неприятности.

Той ме погледна смутено. Страните му леко се изчервиха под загара.

— Свалиха ме от поста. Но съвсем не във връзка с тези неща.

Сетне посегна към цигарите ми, запуши и рече някак по-свободно:

— Всъщност мярката бе съвсем уместна.

— Искате да кажете — наказанието ви?

— Ами да. Издигането ми, изглежда, е било прекалено стремително; инженер, главен инженер, директор на комбинат. Само че когато станах директор, на гърба ми се струпа такъв куп от въпроси, та просто не знаех кое по-напред. Навярно така съм устроен — не мога да мисля за много неща наведнъж. Взема ли да мисля за едно нещо, трябва да свърша с него и тогава да почна друго.

— Имали сте помощници…

— Че те помощниците ме закопаха. И най-вече тоя по икономическите въпроси.

— Обаче снеха вас…

— С основание. Може да имам достатъчно знания като специалист, но колкото до организацията и управлението… Така че още при първата ревизия нещата си дойдоха на мястото.

— Вие, изглежда, не сте по драмите — установих с леко разочарование.

— Драми ли? Драмите идват от излишък на въображение, ако не са болестно състояние.

— Изобщо вятър и мъгла.

Той ми хвърли бегъл поглед, сякаш проверяваше не го ли будалкам. И този — също.

— Не твърдя това. Но понеже казахте „вятър“, вятърът отнася една вейка, а други оцеляват. Отнася гнилите, оцеляват здравите — защо трябва да говорим за фаталности и драми.

— Вятърът не кърши само гнилото — забелязвам просто така. — Което е на течение, става зян, което е на завет — оцелява.

— Вие говорите за обективната страна.

— Защо да не говоря?

— Защото винаги за нея се хващаме и там ни е грешката. Така възниква версията за драмата: били сме на течение, значи сме жертва. Така започна фатализмът, сантименталното отношение към битието, манията за преследване.

— Изглежда, доста сте мислили по въпроса.

— Както вероятно и вие.

— Вероятно. Но не с вашия научен подход.

— Научният подход не бива да ви дразни. Без него не може. Цялата гама, наричана драматични преживявания — душевна болка, скръб, апатия, страх, отчаяние, — не е нищо повече от прозаични нередности във физологическите процеси. Нали знаете за невро-медиаторите?

— Не знам.

— Проста работа. Малко излишък или малко недостиг на адреналин, на норадреналин, дофамин, серотонин и вие си оправяте самочувствието или обратното — стигате до стрес и депресия.

— Песимизмът, третиран като биологично разстройство…

— Ами, да. Колкото и да ви изглежда смешно.

— Все пак разстройствата не възникват от нищо, а се пораждат от някакъв обективен фактор.

Той ме гледа с едва забележима усмивка, сякаш се забавлява с невежеството ми.

— Простудата също се поражда от обективен фактор, но вие няма да я обявите за душевна драма, а ще вземете аспирин.

— А съществува ли аспирин за страха, апатията, скръбта и какво беше там?…

— Нещичко съществува, друго се експериментира… Ще измислят. Нали знаете, на учените това им е работата, да измислят.

— Сигурно и вие се готвите да ни зарадвате с нещо. Излизате рано, седите до късно.

Вероятно, без да искам, съм познал, защото той отново става свенлив, като девица.

— Ако смятате, че правя душевни аспирини, ще ви разочаровам. Но наистина работя над нещо. Една задача, която бях изоставил. Добре, че ме свалиха, та да се върна към нея.

И той почва да ми обяснява, че се занимавал с оползотворяване на рудите, че го вълнувало по-пълното извличане на компонентите и най-вече на тия, които сега-засега не се извличали, като барита. Да му се не види и баритът. Заради тоя барит ще има да ми виси над главата още един час.

— Вие май нямате много приятели… — подхвърлям съвсем ни в клин, ни в ръкав.

— Защо? — усмихва се Илиев, — Имам.

И добавя:

— Най-вече — бивши.

— От предишното предприятие?

— Да. И от предишния пост…

— И самотата не ви тежи.

Той сякаш се колебае дали да отговаря на такъв въпрос. После произнася безучастно:

— Има моменти, когато самотата е здравословна.

— Помага ви да се ожесточавате в работата — сещам се. — Или може би работата ви помага да забравяте самотата.

— Не знам — отвръща сухо инженерът. — Умуването по тия неща не ми е в привичките.

Изглежда, успял съм да му разваля настроението. Във всеки случай избъбря нещо, в смисъл че ще приготви материала за дима, и сам издимява.

Ако бях завистлив, би трябвало да му завиждам за всичко на тоя тип освен за самотата, понеже нея и аз я имам. Да си обичаш работата, да си уверен в себе си… Добре, че не съм завистлив.

Строго погледнато, аз също нямам основание да се оплаквам от работата си. Във всеки случай едва ли съм способен да върша нещо друго освен тая работа.

Професията също я получих по родителска линия. Не казвам, че татко ми я натрапи насила. Имах пълна възможност, какъвто си бях опак, да се насоча към нещо съвсем различно. Обаче инатът ми се прояви в друга форма. Заканих се тайно да стана нещо противоположно на баща си, макар и в рамките на същата професия.

Той беше журналист. Голям журналист, по мнението на майка ми, а всъщност, както по-късно разбрах — нищо особено. Можеше да стане писател — говореше майка ми, — можеше да натрие носа на доста драскачи, обаче предпочете да служи на хората, вместо да измисля врели-некипели. В случая тя перифразираше тезата на баща ми, който веднаж бе казал уж на шега, че писателят измислял истории, а журналистът, като по-скромен, само служел на историята.

Служеше на историята най-вече по линия на стопанската информация. Съгласно тримесечните, шестмесечните и годишните планове на вестника трябваше да приготвя определен брой уводни статии по определен брой проблеми, а също и дадено число очерци за дадено число обекти. Темите бяха дежурни, но не и за него, обикаляше добросъвестно насам-натам из страната, вълнуваше се от успехите и безобразията и когато по време на обеда разказваше как се бил спречкал с този ръководител на онова предприятие, така се разпалваше, че майка ми бързаше да го прекъсне: