Чтение онлайн

Директорът на охраната се отдръпна. Каплан бръкна в кутията и извади оттам камъка така небрежно, сякаш беше топка за голф, след което го постави върху кадифето пред себе си. Отвори една лупа и се наведе над камъка.

Внезапно той се изправи рязко и заговори с остър, висок, недоволен глас.

— Моля да ме извините, но не мога да работя, заобиколен от цяла тълпа. Моля ви, ако обичате!

— Разбира се, разбира се — кимна Грейнджър. — Нека всички се отдръпнем назад и да оставим господин Каплан да работи на спокойствие.

Те отстъпиха и гемологът отново се наведе да изследва камъка. Вдигна го с тънка щипка с легло от четири зъбци и го огледа, после остави лупата.

— Подайте ми Челси-филтъра — произнесе той остро, без да се обръща към никого конкретно.

— Но какво е това? — попита Бек.

— Продълговатият бял предмет, ей там.

Директорът на охраната го взе и му го подаде. Каплан го пое, отвори го и разгледа камъка отново, като си мърмореше нещо неразбираемо.

— Всичко ли е по вкуса ви, господин Каплан — попита Грейнджър загрижено.

— Не — отвърна мъжът просто. Напрежението в трезора се увеличи.

— Светлината достатъчна ли ви е? — намеси се изпълнителният директор.

Смразяваща тишина.

— Подайте ми тестера. Не, не това. Това.

Бек му подаде странно приспособление със заострен край. Каплан много нежно докосна камъка с него. Чу се кратко бибипкане и уредът светна в зелено.

— Хм. Знаем поне, че не е моасанит — произнесе гемологът отсечено и върна приспособлението на Бек, който не изглеждаше очарован от отредената му роля на асистент.

Ново мърморене.

— Поларископа, ако обичате.

След няколко фалстарта Бек му го подаде. Дълго разглеждане, ръмжене.

Каплан се изправи и се огледа, спирайки очи върху всеки един в помещението.

— Доколкото мога да кажа, което не е кой знае колко много, предвид отвратителното осветление тук, по всяка вероятност става дума за фалшификат. Великолепен, но фалшификат.

Надвисна тежка тишина. Смитбак хвърли крадешком поглед към Колъпи. Лицето на президента на музея бе станало мъртвешки бяло.

— Но не сте сигурен, нали? — попита изпълнителният директор с треперещ глас.

— Как мога да съм сигурен? Как можете да очаквате от експерт като мен да изследва диамант с такъв капризен цвят на флуоресцентно осветление.

Тишина.

— Но не трябваше ли да си донесете собствено осветление? — дръзна да попита Грейнджър.

— Собствено осветление?! — извика Каплан. — Сър, простете, но невежеството ви е направо шокиращо. Този диамант е „фенси“ — има цвят, класифициран като жив и човек не може просто ей така да си донесе една стара лампа и да го разглежда на нея! Нуждая се от истинска светлина — при това в точно определен час от деня, различен за северното и за южното полукълбо, за да бъда сигурен. Естествена светлина! Нищо друго няма да свърши работа. Никой не ми спомена, че ще трябва да изследвам най-прекрасния диамант в света на флуоресцентно осветление! Това е оскърбление за професията ми.

— Би трябвало да споменете това, когато се споразумявахме — каза Бек.

— Предполагах, че имам работа с опитна застрахователна компания, добре запозната със спецификата на скъпоценните камъни! Нямах представа, че ще ме карате да изследвам диамант в някакъв задушен трезор в сутерен. Да не говорим за половината дузина хора, които ми дишат в тила и ме гледат, сякаш съм шимпанзе в зоологическа градина. Моето крайно становище е, че става въпрос за вероятен фалшификат, но окончателният резултат може да бъде съобщен след повторно изследване на естествена светлина. — Каплан скръсти ръце и изгледа свирепо изпълнителния директор.

Смитбак преглътна мъчително.

— Е — каза той и взе листите, надявайки се, че си е водил смислени бележки. — Предполагам, че това е всичко. Статията ми е готова.

— Каква статия? — обърна се Колъпи към него. — Няма да има никаква статия. Това е неокончателно.

— Определено съм на същото мнение — произнесе Грейнджър, а гласът му трепереше. — Нека не избързваме с изводите.

Смитбак вдигна рамене.

— Моят източник ми каза, че диамантът е фалшификат. Сега и господин Каплан казва, че може да е фалшификат.

— Ключовата дума тук е може — прекъсна го Грейнджър.

— Един момент — обърна се Колъпи към Каплан. — Нуждаете се от естествена светлина, за да кажете със сигурност?

— Не казах ли точно това току що?

Колъпи погледна изпълнителния директор.

— Няма ли тук някакво място, където камъкът може да бъде разгледан на естествена светлина?

Известно време никой не отговори. Колъпи се изкашля сухо.

— Грейнджър. — Гласът му прозвуча остро. — Съхранението на този камък беше ваша отговорност.

— Можем да занесем камъка в Заседателната зала — отговори Грейнджър. — На осмия етаж. Там светлината е достатъчно силна.

— Извинете, господин Грейнджър — намеси се Бек, — но политиката ни е категорична: диамантът не може да се изнася от трезора.

— Чухте какво каза експертът. Нуждае се от по-добро осветление.

— С цялото ми уважение, сър, но имам инструкции и дори вие не можете да ги променяте.

Изпълнителният директор махна с ръка.

— Глупости! Въпросът е от изключителна важност. Със сигурност можем да нарушим правилата.

— Само с писмено, нотариално заверено пълномощно от застрахования.

— Добре тогава! Ето ви тук самият президент на музея. А Лорд е нотариус, нали Фостър?

Лорд кимна.

— Д-р Колъпи, ще дадете ли необходимото писмено разрешение?

— Естествено. Още сега трябва да разберем за какво става дума. — Лицето му бе придобило сив, почти мъртвешки цвят.

— Фостър, изгответе документа.

— Като директор по сигурността аз съм категорично против — произнесе Бек тихо.

— Господин Бек — каза Грейнджър, — оценявам загрижеността ви. Но ми се струва, че не разбирате напълно ситуацията. Имаме сто милиона долара лимит, записан в договора ни с музея, но „Сърцето на Луцифер“ се разглежда в специална добавка и едно от условията за съхранение на камъка е да няма ограничение на падежа Каквато и цена да определи независимият специалист, ние сме длъжни да я заплатим. Трябва да получим отговор на въпроса дали диамантът е истински, и то още сега!