Чтение онлайн

Колъпи се завъртя.

— Може би сте прав. — Последва нова разходка из стаята и ново обръщане. — Ето какво ще направя. Ще повикам гемолог, който да удостовери, че камъкът, който се съхранява от нашите застрахователи, действително е „Сърцето на Луцифер“. Ще свършим това точно там, в сградата на застрахователна компания „Уърлд“ и то при най-строга охрана. Вие ще сте единственият журналист вътре и, да ви вземат мътните, по-добре напишете статия, която да разсее слуховете веднъж завинаги.

— Ако диамантът е истински.

— Ще бъде истински, в противен случай музеят ще се откаже от застрахователна компания „Уърлд“ и господ да ми е на помощ.

— Ами гемологът? Трябва да бъде независим, за да му се има доверие.

Колъпи спря.

— Вярно, не можем да използваме някой от нашите куратори.

— И репутацията му очевидно трябва да бъде безупречна.

— Ще се свържа с Американския гемологически институт. Те могат да изпратят някой от техните експерти. — Колъпи се отправи към бюрото си, вдигна телефона и набързо проведе няколко разговора. После отново се обърна към Смитбак.

— Всичко е уредено. Ще се срещнем в сградата на застрахователна компания „Уърлд“, на „Авеню ъв ди Америкас“, номер 1271, 42-и етаж, точно в един часа.

— А гемологът?

— Нарича се Джордж Каплан. Казват, че е един от най-добрите. — Той погледна Смитбак. — А сега, моля да ме извините, но имам страшно много работа. Ще се видим в един. — Директорът се поколеба за миг. — И благодаря за дискретността.

— На вашите услуги, д-р Колъпи.

Д’Агоста се вслуша в сирените, които идваха иззад дюните. Звукът се усили, заглъхна, след което отново се усили. От времето, когато работеше в Саутхемптънското полицейско управление, различаваше тенекиения звук, който идваше от лошокачествените „буркани“ на патрулките.

Бяха спрели в сянката на една пясъчна дюна на скрито и се опитваха да преценят ситуацията. Ако останеха на плажа, нямаше начин да не забележат джипа им. Ако пък се върнеха на улицата, щяха да ги спипат на мига, след като вече знаеха приблизителното им местонахождение, марката на колата и регистрационния номер.

Намираха се близо до Саутхемптън, стария район на Д’Агоста, и той познаваше терена на местността поне в най-общи линии. Трябваше да има начин да се измъкнат. Просто трябваше да го намери.

Той запали двигателя и освободи ръчната спирачка.

— Дръж се здраво.

Пендъргаст, който явно бе свършил с телефонните разговори, се обърна към него.

— В твоите ръце съм.

Д’Агоста си пое дълбоко дъх. След това даде газ, пикапът изскочи от ниското и започна да се катери по склона на дюната, изхвърляйки струи пясък след себе си. Попаднаха в друга дупка, заобиколиха няколко дюни, после закатериха диагонално нагоре една особено голяма, която ги отдели от сушата. Д’Агоста зърна на четиристотин метра зад тях няколко патрулни коли, които летяха напред по твърдия пясък. Поне още две сред самите дюни се движеха по следите им.

По дяволите! Бяха по-близо, отколкото бе очаквал.

Щом стигнаха билото, Д’Агоста натисна педала до ламарината. За миг се отделиха от земята, след което се приземиха на отсрещната страна, затъвайки в пясъка, и се запровираха през някакви гъсти храсталаци. Частният имот свърши и пътеката отпред се оказа блокирана от няколко величествени имения. Докато се бореше с волана, Д’Агоста бързо подреди местната топография в главата си. Ако сега успееха да минат покрай именията, съобрази той, щяха да се озоват при блатото на Скътълхоул.

Дюните се изравниха и той подкара към една дъсчена ограда, оставяйки я на трески, след което излезе на тесен път. Отсреща се виждаше висок жив плет от тъмнозелен чемшир, който обикаляше около едно от именията и там, където пътят извиваше, той видя точно това, което търси — утъпкана пътека сред храсталака. Промени рязко посоката, насочвайки се директно натам. Пикапът прегази плета с деветдесет, при което двете странични огледала се отчупиха и потънаха в гъстата плетеница от жилави листа и клони, а те продължиха да се носят бясно по десетакровата ливада. Отляво се издигаше огромно имение, закрит басейн отдясно, а пред тях се простираше италианска розова градина.

Той профуча покрай басейна, прегази градината с рози, откърти ръката на скулптурата на някаква гола жена и се вряза в една леха със зеленчуци. Отпред като зелена стена се издигаше друга ограда от жив плет.

Пендъргаст погледна през задното стъкло, върху лицето му бе изписано болезнено изражение.

— Винсънт, прокарваш същинска бразда зад нас — каза той.

— В такъв случай добави оскверняването на голата статуя към разрастващия се списък на престъпленията ми. Но засега ми се струва, че е най-добре да си закопчаеш колана. — И той ускори към плета.

Сблъсъкът с живия плет почти спря колата. Двигателят закашля и се разтресе и за миг Д’Агоста се уплаши, че ще угасне. За щастие обаче успяха да преодолеят преградата. Отвъд поредния тесен път той видя счупена ограда, а зад нея се простираха блатата около язовира Скътълхоул.

В последните няколко седмици времето се бе оказало много студено. Сега идваше моментът Д’Агоста да разбере дали е било достатъчно студено.

Той прелетя през пътя, докато стигна дупката в оградата, после насочи пикала през нея. Наложи се да намали скоростта, докато кривуличеше през рехавата иглолистна горичка, заобикаляща блатото. Все още чуваше слабия вой на сирените зад тях. Ако бе успял да спечели преднина, пресичайки имението, то тя беше незначителна.

Дребните борчета постепенно отстъпиха на блатна трева и мочурлива почва. Пред себе си виждаше мъртвите стъбла на папура. Самият язовир изглеждаше забулен в сива мъглица.

— Винсънт? — рече Пендъргаст меко. — Ти, разбира се, си наясно, че пред нас има воден басейн.

— Напълно.

Пикапът ускори от замръзналия бряг, гумите изхвърляха парчета пращящ лед, които се пръскаха след тях като искрящ шлейф. Стрелката на скоростомера отново удари шейсет, седемдесет, осемдесет и продължи да се движи надясно. За това, което се канеше да направи, щеше да му трябва възможно най-висока скорост.