Чтение онлайн

Тя си помисли, че това определено говори нещо за Марго — явно беше много по-интересен човек, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Пък и това, че разполагаше с далеч повече пари, отколкото Нора бе очаквала. Апартаментът не беше евтин, още по-малко пък сградата, в която се намираше.

Гласът на Марго долетя от кухнята.

— Съжалявам, че те изоставих, Нора. Идвам след минутка.

— Мога ли да помогна?

— Няма нужда, почини си. Червено или бяло?

— Ще пия каквото ти пиеш.

— Значи бяло. Ще хапнем риба.

Нора вече бе усетила мириса на сьомга, сварена в рибен бульон с ароматни подправки, който идваше от кухнята. Миг по-късно Марго влезе, носейки поднос с хубаво парче риба, гарнирана с копър и резенчета лимон. Тя го остави на масата и след малко се върна с изстудена бутилка вино. Напълни по една чаша за Нора и за себе си и се отпусна на стола.

— Това е съвършената вечеря — каза Нора, впечатлена не само от готвенето, но и от факта, че Марго си бе направила този труд.

— Помислих си, че Бил има ангажимент, шоуто наближава и ти сигурно се нуждаеш от почивка.

— Така е, но не очаквах нещо толкова приятно.

— Обичам да готвя, но рядко имам възможност — точно както все не ми остава време за срещи с мъже. — Тя се усмихна криво и отметна назад късата си кестенява коса с рязко движение. — Е, как върви шоуто?

— Това е първата нощ от седмица, в която съм си тръгнала преди полунощ.

— Ау!

— Едва се държим. Не знам как ще стане, но всички, които са минали през това се кълнат, че накрая се получава.

— Знам как е. Както изглежда, и аз трябва да се върна в музея тази вечер.

— Наистина?

Марго кимна.

— Да довърша следващия брой на „Музеология“.

— Господи, Марго! Защо тогава си губиш времето да приготвяш вечеря и да ме каниш?

— Шегуваш ли се? Нали и аз трябва да излизам понякога от тази стара и прашна дупка, та макар и за няколко часа. Повярвай ми, за мен това наистина е удоволствие. — Тя отряза парче сьомга и го сложи в чинията на Нора, после сложи и на себе си, добавяйки по няколко парчета задушени аспержи и малко кафяв ориз.

Нора я гледаше как аранжира храната и се чудеше как е могла до такава степен да се заблуждава за някого. Истина беше, че Марго се бе показала при първите им няколко срещи като по-скоро упорита, отколкото като крехка и отстъпчива, но извън музея тя изглеждаше съвсем различен човек, с великодушен характер, което изненада Нора. Марго силно се бе постарала да заглади злобната си забележка на заседанието на персонала, като не само се извини, но и и покани Нора на домашно приготвена вечеря.

— Както и да е, само исках да знаеш, че продължавам напред с тази статия. Може и да е изгубена кауза, но е нещо, което чувствам, че трябва да направя.

Нора изпита възхищение. Дори с подкрепата на Менцес това беше смел ход. Тя самата се бе изправяла срещу музейната администрация и знаеше, че това не е лесна работа — някои чиновници можеха да бъдат изключително отмъстителни.

— Ужасно смело от твоя страна.

— Ами, не знам дали това е смелост. Но е истинска глупост. Казах, че имам намерение да го направя и сега се чувствам така, сякаш трябва да го направя, макар членовете на управата да са настроени вече срещу мен.

— И срещу първата ти статия.

— Първата — и по всяка вероятност — последна.

— Продължавам да мисля както и преди. И макар да не съм съгласна с теб, аз подкрепям правотото ти да я публикуваш. Можеш да разчиташ на мен. Мисля, че всички в отдела биха се съгласили, с изключение може би на Аштън.

Марго се усмихна.

— Знам. И наистина го оценявам, Нора.

Нора отпи от виното. Погледна етикета: „Верментино“, беше много хубаво. Бил, непоправим сноб на тема вино, я бе научил на доста неща през последните година-две.

— Трудно е да си жена в музея — каза тя. — Макар че нещата са много по-добре, отколкото бяха, все още не могат да се видят много жени декани или шефове. Вземи и борда на директорите — практически той се състои от адвокати и инвестиционни банкери, горящи от амбиции за социално издигане, две трети от тях са мъже и въобще не ги интересуват науката и образованието.

— Разочароващо е, че такъв топ-музей не може да се справи по-добре.

— Такъв е животът. — Нора опита парченце сьомга. Беше вкусна, може би най-вкусната, която бе опитвала.

— Е, Нора, ще ми разкажеш ли как се запознахте с Бил? Аз го познавам от музея, от времето, когато още бях студентка. Не изглеждаше семеен тип. Въпреки всичко, ми допадаше. Но естествено, никога не му го показах. Беше голям образ.

— Допадаше ти? Когато за пръв път го видях, си помислих, че е най-големият нещастник, когото съм срещала. — Тя се усмихна на спомена — Седеше в една лимузина и раздаваше автографи на книгите си в проклетия от бога град Пейдж, Аризона.

Марго се разсмя.

— Направо го виждам. Странно, той обикновено прави лошо първо впечатление, но после осъзнаваш, че всъщност има златно сърце… и лъвски кураж.

Нора кимна бавно, изненадана от нейната проницателност.

— На мен обаче ми отне известно време да схвана това, да прозра зад позата му на „безстрашен“ репортер. Бил и аз сме много различни, но смятам че в брака това помага. Не бих понесла да съм омъжена за някой като мен — твърде властна съм.

— И аз — кимна Марго. — Какво правеше в Пейдж?