Чтение онлайн

Въпреки че бе работил само в две смени, Смитбак вече имаше ясна представа за начина, по който е организирана работата в кухнята Доставките пристигаха през специален служебен вход в задната част на сградата и след това се пренасяха през сутерена и нагоре до кухнята. Охраната на „Ривър Оукс“ беше смешна работа: половината кухненски персонал изглежда имаше ключове от сутерена — от главния готвач до миячите, а вратата винаги биваше отключвана, отваряна, а после заключвана през работните часове. Когато помощник-готвачът слезе долу да вземе нещо, Смитбак се възползва от възможността и — когато никой не гледаше — пъхна в джоба си ключа, оставен в ключалката. Майсторът се върна, превит под тежестта на вертикална скара, забравил напълно за ключа.

Беше се оказало толкова лесно.

Смитбак се напрегна, приготвяйки се отново да отвори вратата. Беше навлякъл три ризи, пуловер и два чифта панталони и бе плувнал в пот. Това бе необходима предпазна мярка: ако всичко вървеше по план, чакаше го дълго, студено пътуване.

От дежурствата си в кухнята бе научил, че първият камион с доставката на храни пристига на разтоварителната рампа в 5:30 сутринта. Ако успееше да се промъкне през сутерена, да изчака пристигането на камиона и после да се прокрадне отзад тъкмо преди да потегли, никой нямаше да забележи. Щяха да минат два или повече часа, преди отсъствието му да бъде разкрито. А дотогава той вече щеше да е на път обратно към Ню Йорк, отвъд обсега на д-р Тисандър и неговия легион от призрачни, облечени в черно медицински сестри.

Открехна пак вратата. Мъртвешка тишина. Отвори по-широко, след което се плъзна в коридора и я затвори безшумно след себе си.

Хвърли поглед през рамо и предпазливо тръгна към площадката, като се стараеше да се движи плътно покрай стените. Съществуваше незначителен риск да бъде забелязан: полилеите светеха слабо и хвърляха меки кехлибарени сенки. Пейзажите и портретите, които висяха по стените се бяха превърнали в тъмни, едва различими правоъгълници. Мекият килим беше като река от пурпур, така наситен, че изглеждаше почти черен.

Беше работа за пет минути да стигне площадката. Тук осветлението бе малко по-ярко и той се дръпна назад, ослушвайки се за звук на стъпки откъм стълбището. Направи няколко крачки и отново наостри слух.

Нищо.

Като се плъзгаше напред с ръка на перилата, Смитбак се спусна долу, готов да отскочи обратно на стълбите при първия знак за нечие присъствие. Щом достигна площадката на втория етаж, се отдръпна в един тъмен ъгъл и пропълзя зад един бюфет. Тук спря, за да се огледа Площадката се разширяваше в четири коридора: един водеше към трапезарията, друг — към библиотеката и западния салон, а другите — към кабинетите за лечение и административните офиси. И този етаж изглеждаше също тъй тих и изоставен като първия, затова Смитбак, окура-жен, започна да изпълзява от скривалището си.

Долу откъм коридора на администрацията долетя прищракване на затваряща се врата.

Той бързо отскочи назад в прикритието си, сви се долу и зачака.

Чу ключ да се обръща в някаква ключалка. После, за около минута, не последва нищо. Нима някой се заключваше вътре в кабинета си? Или излизаше?

Изчака още една минута. Отново нищо.

Тъкмо когато се приготви да се изправи отново, някой се появи от мрака на коридора: един санитар, който крачеше бавно, хванал ръце зад гърба си. Мъжът се обръщаше надясно и наляво, сякаш да се увери, че всички врати са затворени както трябва.

Смитбак се дръпна в тъмнината зад бюфета без да мърда, без да диша дори, докато мъжът прекоси площадката и изчезна нататък по посока към библиотеката.

Смитбак изчака неподвижно още пет-шест минути. После тръгна приведен надолу по стъпалата към първия етаж.

Тук бе дори по-мрачно. След като се увери, че никой не се вижда, той се насочи към широкия коридор, който водеше към кухненските помещения.

Отне му трийсетина секунди да стигне до тежката двойна врата. Хвърли един последен поглед през рамо и натисна бравата, готов да влезе в кухнята.

Вратата не помръдна.

Смитбак я изгледа внимателно и натисна по-силно.

Заключена.

По дяволите! Това беше нещо, което не бе очаквал: врата, която никога не се заключваше през целия ден.

Бръкна в джоба си и потърси ключа за сутерена, надявайки се въпреки всичко, че той все пак би отворил вратата. Не стана.

Озърна се пак, заляха го разчарование и отчаяние. Планът беше толкова добър. Бе така близко до измъкването си оттук. И накарая да му попречи такова нещо…

Той спря. А може би — само може би — все още имаше някакъв шанс.

Върна се отново до стълбището. Взря се нагоре и се ослуша за някакъв звук, но кадифената тишина си оставаше все тъй плътна. С безшумни котешки стъпки се изкачи на втория етаж, притича през площадката и влезе в трапезарията.

Пустото, призрачно помещение изглеждаше гробовно в своето безмълвие. Няколко бледи лунни лъча се процеждаха косо през високите прозорци и обливаха стаята в мистериозно, почти фосфоресцентно осветление. Смитбак тръгна, проправяйки си път между масите, подредени за следващата сутрешна закуска, докато се добра до отсрещния край. Тук една декоративна преграда се спускаше успоредно на стената, скривайки служебните входове и масичките на келнерите. Той се гмурна зад преградата и — вече в много по-плътен мрак — тръгна с предпазливи крачки към целта си: малкия асансьор, предназначен за пренасяне на храната от един на друг етаж, прикрит от метален панел в задната стена.

Бавно, като внимаваше да не вдига шум, Смитбак хвана панела и го натисна, за да отвори. Празна шахта. Едно тежко въже се издигаше към скрипеца, закрепен върху тавана, а другият му край се губеше надолу в мастилените дълбини.

Смитбак не успя да се сдържи и се усмихна.

По време на дежурствата си в кухнята беше виждал да пренасят от трапезарията надолу сивите вани със сребърни прибори и мръсни чинии през същия този асансьор. Сега, с малко късмет, тази кабинка щеше да носи по-различен товар.

Отстрани на панела имаше серия бутони. Смитбак присви очи на слабото осветление, след което натисна бутона за нагоре. Асансьорът се залюля леко, изкачи се нагоре и спря…

Той замръзна. Двигателят щеше да вдигне доста шум в тишината. Имаше минимален шанс в кухнята да е останал някой: последното нещо, което искаше беше да разкрият присъствието му.

Наведе се напред, стисна здравото въже, дръпна го няколко пъти да го изпробва, след което сумтейки започна да го тегли нагоре с всички сили.