Чтение онлайн

Малката групичка си запроправя път през първото помещение, отмина почти завършената експозиция, прескачайки парчета дърво, и влезе във втората изложбена зала: сцената на самото престъпление. Тебеширен контур показваше къде е паднала жертвата. Имаше огромно количество кръв. Фотографите от екипа на криминалистите бяха вече документирали сцената и очакваха специалните заповеди, които Хейуърд, като водещ разследването офицер, можеше да даде. Двама от криминалистите стояха на четири крака с пинсети в ръце.

Тя огледа местопрестъплението почти свирепо, очите й пробягваха по голямата локва кръв, по отделните капчици, по кървавите отпечатъци от стъпки, по размазаните потъмнели петна. Кимна на Ханк Барис, главният криминалист. Той се изправи, остави внимателно пинсетите си и се приближи.

— Каква дяволска бъркотия — каза тя.

— Парамедиците работят върху жертвата от известно време.

— Оръжието на убийството?

— Нож. Замина заедно с жертвата към болницата. Знаете как е, не можеш да го измъкнеш…

— Осведомена съм — сопна се Хейуърд. — Видяхте ли първоначалната сцена?

— Не. Когато пристигнах, парамедиците вече бяха объркали всичко.

— Документ за самоличност на жертвата?

— Не знам за такива, поне още не. Мога да се обадя в болницата.

— Някакви свидетели на първоначалната сцена?

Барис кимна.

— Един. Техник, казва се Ендърби, Лари Ендърби.

Хейуърд се обърна.

— Доведете го.

— Тук?

— Точно това казах.

Последва тишина, докато Хейуърд се оглеждаше — тялото й остана съвсем неподвижно, само очите й се местеха. Тя внимателно огледа кървавите пръски, преценявайки траекторията, скоростта и изходната точка. В ума й бавно започна да се оформя общата картина на престъплението.

— Капитане? Господин Ендърби е готов.

Хейуърд се обърна и видя изненадващо млад пъпчив мъж с черна коса и хилава физика. Тениска, шапка с обърната назад козирка и разръфани дънки допълваха образа.

Отначало тя си помисли, че маратонките му са от червени кожа, докато не ги видя по-отблизо. Един полицай го побутна напред.

— Вие пръв сте открил жертвата?

— Да, госпожо… Искам да кажа… ъ-ъ-ъ… — Той изглеждаше объркан.

— Можете да ме наричате капитан — каза тя меко. — Какво работите в музея, господин Ендърби?

— Системен техник съм, първа степен.

— Какво правехте в залата в три сутринта?

Гласът му беше висок и треперлив, готов да секне всеки миг. Винаги най-плахите откриват най-мъртвите, спомни си Хейуърд шегата на своя бивш професор по криминална психология в Нюйоркския университет. Тя преглътна и се опита да звучи съчувствено. Нямаше да е добре Ендърби да се пречупи.

— Проверявах инсталацията на новата охранителна система.

— Разбирам. Готова ли беше инсталацията в залата?

— Почти. Правехме проверки на обновения софтуер, но стана малка засечка. Шефът ми…

— Името му?

— Уолт Смит.

— Продължете.

— Шефът ми ме изпрати долу, за да видя дали не е спрял токът.

— И беше ли?

— Ами да. Някой беше прерязал един от кабелите на захранването.

Хейуърд погледна Барис.

— Знаем това, капитане. Изглежда престъпникът е прерязал кабела, за да прекъсне резервното осветление, така че да може да издебне жертвата.

— Е, каква е тази нова охранителна система? — попита тя, като се обърна към Ендърби.

— Ами… има сензори за движение, видеокамери, кръстосващи се инфрачервени лазерни лъчи, сензори за вибрация и за въздушно налягане.

— Звучи впечатляващо.

— Така е. През последните шест месеца музеят заменя охраната във всяка зала една след друга с последната версия на системата.

— Това какво включва?

Ендърби пое дълбоко дъх:

— Свързване на охраната в отделните зали, реконфигурация на мониторинговия софтуер, правене на тестове, такива работи… Всичко това по строг график, калибриран по атомно сателитен часовник. И трябва да го правим нощем, когато музеят е затворен.

— Ясно. Значи слязохте тук долу, за да проверите електрическия срив и открихте тялото?

— Точно така.

— Господин Ендърби, бихте ли могли да огледате местопрестъплението и да ми опишете как точно лежеше жертвата?

— Ами-и-и… Тялото… Тялото лежеше точно според очертанията — едната ръка отместена, както се вижда. Един нож с дръжка от слонова кост стърчеше от плешката, забит до ефеса.

— Докоснахте ли ножа? Опитахте ли се да го извадите?

— Не.

Хейуърд кимна.

— Пръстите на дясната ръка на жертвата отворени ли бяха, или затворени?

— Ъ-ъ-ъ… струва ми се, че бяха отворени. — Ендърби преглътна мъчително.

— Още малко, господин Ендърби. Жертвата е била преместена още преди да дойде фотографът, така че всичко, с което разполагаме, са вашите спомени.

Той избърса чело с опакото на ръката си.

— Левият крак навътре ли беше обърнат, или навън?

— Навън.

— А десният?

— Навътре.

— Сигурен ли сте?

— Съмнявам се, че някога ще забравя. Тялото беше някак си усукано.

— Как така?

— Общо взето лежеше с лицето надолу, но краката бяха почти кръстосани.

Актът на говорене изглежда помагаше на Ендърби да се вземе в ръце. Май щеше да се окаже добър свидетел.

— А кръвта по обувките ви? Как се е озовала там?

Ендърби погледна надолу и очите му се разшириха.

— О! Аз… Втурнах се да помагам.

Уважението на Хейуърд към младия човек леко се покачи.

— Опишете действията си.

— Да видим… Стоях ето там, когато я видях. Спрях се, после затичах, коленичих, проверих за пулс и предполагам, че точно тогава… съм стъпил в кръвта. Имах кръв и по ръцете, но я измих.