Чтение онлайн

Последва дълга пауза.

— Някой друг?

— … и брат ми. Диоген.

— На колко години е той?

— На десет.

— Какво правят всички?

— Просто си стоят, където ги поставих — сухо и иронично долетя гласът. Глин разбра, че Пендъргаст нарочно поддържа иронично отчуждение и ще продължи да го прави, до когато може.

— В такъв случай поставете ги в някаква обичайна ситуация. Нека са заети с привични за тях дейности — гладко продължи Краснер. — Какво правят в момента?

— Допиват чая си, седнали на едно одеяло сред моравата.

— Сега искам да се спуснете на земята Бавно. Идете при тях.

— Вече съм там.

— С какво по-конкретно се занимават?

— Чаят свърши и пра-леля Корнелия подава чиния с петифури. Пожелала е да й ги доставят от Ню Орлиънс.

— Хубави ли са?

— Естествено. Пра-леля Корнелия има най-високи изисквания. — Гласът на Пендъргаст бе натежал от ирония и Глин се запита що за човек е тази пра-леля Корнелия. Той се загледа в резюмето, прикрепено към папката на Пендъргаст, прелисти го и намери отговор на въпроса си. По гърба му полазиха ледени тръпки. Бързо затвори папката — точно в момента тя само го разсейваше.

— Какъв чай предпочитахте? — попита Краснер.

— Пра-леля Корнелия би приела единствено Т.Г.Типс, който поръчва от Англия.

— Добре. Сега се озърнете — преместете очи върху всеки последователно. А накрая спрете погледа си на Диоген.

Тишина.

— Как изглежда Диоген?

— Висок за възрастта си, блед, с много къса коса и очи с различен цвят. Много е слаб, а устните му са твърде алени.

— Вгледайте се в тези очи. Той наблюдава ли ви?

— Не. Извърнал е глава. Не обича да се взират в него.

— Продължавайте да го гледате. Хайде, втренчено!

Още по-продължителна тишина.

— Отместих очи.

— Не. Не преставайте да го гледате. Помнете, че вие контролирате това, което става. Продължавайте.

— Нямам желание.

— Говорете с брат си. Кажете му да стане, защото искате да разговаряте насаме.

Пауза.

— Готово.

— А сега му кажете да ви последва в лятната къща.

— Отказва.

— Не може да откаже. Вие го управлявате.

Дори на монитора Глин забеляза леката влага, избила по челото на агента. Започва се, помисли си той.

— Кажете на Диоген, че в лятната къща го чака един човек, който иска да зададе някои въпроси и на двама ви. Един лекар на име д-р Краснер. Кажете му това.

— Да. Ще дойде да говори с лекаря. Любопитен е.

— Помолете да ви извинят и тръгнете към къщата. Където ви очаквам аз.

— Добре.

Кратко мълчание.

— Стигнахте ли?

— Да.

— Чудесно. Какво виждате сега?

— Вече сме вътре. Брат ми стои там, вие — там, а аз — ето там.

— Добре. Ще останем прави. А сега ще попитам вас и брат ви за някои неща. Вие ще ми предавате неговите отговори, тъй като той не може да разговаря с мен директно.

— Щом настоявате — отвърна Пендъргаст, а ироничната нотка отново се промъкна в гласа му.

— Вие контролирате ситуацията, Алойзиъс. Диоген не може да дава уклончиви отговори, тъй като всъщност вие отговаряте вместо него. Готов ли сте?

— Да.

— Кажете му да ви погледне. Да се втренчи във вас.

— Не иска.

— Накарайте го. С ума си го принудете да го направи.

Последва нова пауза.

— Добре.

— Диоген, сега се обръщам към теб. Какъв е първият ти спомен за брат ти Алойзиъс?

— Той каза, че помни как рисувам.

— Какво представлява рисунката?

— Драсканица.

— На колко години си, Диоген?

— Отговаря; на шест месеца.

— Попитайте Диоген какво мисли за вас…

— Смята, че съм следващият Джаксън Полак.

Пак този ироничен тон, помисли си Глин. Клиентът определено беше много неподатлив.

— Това не е обичайна мисъл за едно шестмесечно бебе.

— Диоген ви отговаря като десетгодишно момче, д-р Краснер.

— Е, добре. Помолете го да продължи да ви гледа. Какво вижда?

— Той казва; нищо.

— Какво имате предвид? Не отговаря ли?

— Отговори. Произнесе думата „нищо“.

— Какво искаш да кажеш с това „нищо“, Диоген?

— Той отвръща; „Не виждам нищо, което го няма, а нищото, което е там.“

— Моля?

— Това е цитат от Уолъс Стивънс — поясни Пендъргаст сухо. — Дори на десет, Диоген го харесваше.

— Диоген, когато казваш „нищото“, намекваш ли, че брат ти е нищожество?

— Той се смее и казва, че думите са ваши, не негови.

— Защо?

— Смее се още по-силно.

— Докога ще останеш в Рейвънскрай, Диоген?

— Казва; докато стане време да се връща на училище.

— А къде е то?

— „Свети Игнаций Лойола“ на улица „Лафайет“, Ню Орлиънс.

— Харесва ли ти в училище?

— Отвръща, че му харесва толкова, колкото на вас може да ви хареса да ви затворят в една стая с двайсет и пет умствено недоразвити и една истеричка на средна възраст.

— Кой е любимият ти предмет?

— Експериментална биология… в полеви условия.

— А сега, Алойзиъс, искам да ви помоля да зададете на Диоген три въпроса, на които трябва да отговори. Ако се наложи, го принудете. Нали помните, вие държите контрола. Готов ли сте?

— Да.

— Кое е любимото ти ядене, Диоген?

— Горчивина и жлъч.

— Искам ясен отговор.

— Това, д-р Краснер, е нещо, което никога няма да получите от Диоген — рече агентът.

— Не забравяйте, че вие сте този, който в крайна сметка отговаря на въпросите ми, Алойзиъс.

— И то извънредно търпеливо, бих могъл да добавя — каза Пендъргаст. — Правя всичко по силите си, за да разсея своето недоверие.