Чтение онлайн

За своя изненада Д’Агоста се озова не в стая, а в един много тесен коридор, който едва стигаше за раменете му и продължаваше напред в мрака. Портиерът включи някакво фенерче и го поведе.

Сякаш вървяха цяла вечност. Стените се промениха от бетон на тухла, после на шперплат, после отново на тухла. Отвреме-навреме коридорът се разширяваше, друг път ставаше толкова тесен, че Д’Агоста трябваше да преминава почти странично. Няколко пъти свиваха наляво, после надясно. В един момент излязоха в малко дворче и той видя късче синьо небе високо над главите им. Сякаш се намираше в основата на комин. Изкачиха няколко стъпала, портиерът отвори поредната врата с огромен старомоден ключ и попаднаха в нов тъмен коридор.

Коридорът завършваше с малък старовремски служебен асансьор. Портиерът издърпа месинговата решетка, отключи вратата с друг ключ и направи знак на Д’Агоста да влезе, след което го последва. Асансьорът потегли нагоре със скърцане.

Вратата беше без прозорец и Д’Агоста нямаше представа колко етажа са изкачили: може би четири или пет. Асансьорът спря като че по собствена инициатива и портиерът отвори вратата. Когато бронзовата решетка се дръпна встрани, той видя къса пътека, която водеше към една-единствена врата Вратата беше отворена и в рамката й стоеше Пендъргаст, облечен в обичайния си черен костюм.

Д’Агоста спря и впери очи в него. Всеки път след изненадващото си „възкръсване“ агентът се бе появявал маскиран по един или друг начин — или лицето, или дрехите, а най-често и двете — променен до неузнаваемост — и сега Д’Агоста усети странна тръпка като видя стария си приятел такъв, какъвто бе в действителност.

— Винсънт — каза Пендъргаст. — Влез. — И той го въведе в малка, почти безлична стая. Вътре имаше дъбов гардероб, един кожен диван, както и две работни маси. Върху едната бяха строени четири лаптопа, заедно с някакви устройства, които приличаха на мрежов център. В задната част на стаята се виждаха две врати: едната затворена, а другата отворена към малка баня.

— Това ли е апартаментът ти в „Дакота“? — попита ДАгоста невярващо.

Върху лицето на Пендъргаст се появи слаба усмивка, но бързо изчезна.

— Едва ли — отговори той, затваряйки вратата. — Апартаментът ми е един етаж по-горе.

— Тогава що за място е това?

— Приеми го като скривалище. Едно високотехнологично скривалище. Беше оборудвано миналата година по съвета на един мой познат от Охайо в случай, че услугите му временно не могат да бъдат използвани.

— Добре, но ти не можеш да стоиш тук! Около входа към „Дакота“ гъмжи от ченгета. Току що излизам от офиса на Лора Хейуърд и тя има почти сигурен заподозрян.

— Мен.

— И как, по дяволите, го научи?

— Знам го от известно време. — Очите на Пендъргаст се местеха от монитор на монитор, докато пръстите му летяха над клавиатурите. — Когато пристигнах на мястото на убийството на моя приятел Майкъл Декър, намерих няколко косъма в стиснатата му ръка. Руси косми. Косата на брат ми не е руса: тя е червеникава. Още тогава разбрах, че планът на Диоген е бил много по-интересен, отколкото съм предполагал. Планирал е не само да убие всички мои близки хора, но и да ме набеди за техните убийства.

— Ами бележките, които Диоген ти написа? Те не са ли достатъчно свидетелство, че той е жив?

— Не. Спомняш ли си странния почерк, за който ти бях казал, че ми е удивително познат? Това е бил моят почерк, но достатъчно променен — така че като се даде на експерт-графолог да излезе, че аз съм се опитвал да го преправя.

На Д’Агоста му потрябва известно време, за да го смели.

— Защо не си ми казал?

— Не виждах причина да те товаря с това преди да се наложи. Още когато видях онези косми ми стана пределно ясно, че Диоген е разхвърлял фалшиви доказателства по другите сцени на престъпление. Сигурен съм, че по време на възстановяването ми в Италия той се е снабдил с всичките физически доказателства, от които е имал нужда, като е взел включително и кръв от мен. Беше само въпрос на време да ме свържат с убийствата. Надявах се, че няма да стане толкова скоро. Хейуърд е свършила похвална работа.

— Това не е всичко. Лора ме помоли да те предам. Излязох, когато чух това. Издали са заповед за задържането ти. Не можеш да останеш тук.

— Тъкмо наопаки, Винсънт. Трябва да остана тук. Това е единственото място с необходимото ми оборудване. Като в откраднатото писмо на Едгар Алан По — последното място, където се очаква да ме търсят е вкъщи. Присъствието на полицията е чиста формалност.

Д’Агоста се втренчи в него.

— Ето откъде си знаел, че Диоген няма да убие Лора. Тя е тази, която разследва убийството на Дюшам. Диоген е залагал на това, че тя ще те заподозре.

— Точно. А сега си издърпай един стол, нека ти покажа с какво се занимавам — каза Пендъргаст и махна към четирите лаптопа. — Тези компютри са свързани паразитно с мрежата от улични камери за наблюдение, заедно с някои от основните секретни системи — банкомати и банки, например. — И той посочи един от екраните, който беше разделен на дузина малки прозорчета: във всяко от тях черно-бели видеоленти, показващи низ от тротоари, улични пресечки и обширни площади, се превъртаха бързо.

— Защо ти е всичко това?

— Убеден съм, че последното престъпление на Диоген ще бъде в Манхатън или около него. А в наши дни човек не може да се движи в град като Ню Йорк без да бъде сниман, записан на лента или наблюдаван по някакъв начин по дузина пъти на час.

— Но Диоген е маскиран!

— Да, за повечето хора. За мен обаче не. Можеш да промениш външността, но не и маниерите си, начина по който се движиш, дори начина по който мигаш с очи. С Диоген изключително много си приличаме физически. Сам се заснех на видеолента и сега я прокарвам през програма с алгоритми за разпознаване на образи и матрици, която ще сравни моето изображение с тези, заснети на различни места из града. — Той махна към един от другите лаптопи. — Както виждаш, насочил съм вниманието си предимно върху камерите в близост до „Дакота“ и пресечките около имението на Ривърсайд Драйв. Знаем, че Диоген е бил в къщата, а вероятно и тук горе, в апартамента. Ако успея да го засека и да заснема лицето му, ще мога да го проследя донякъде и може би да открия система в ходовете му.

— За това ще са ти нужни по-мощни компютри от тези, които могат да се намерят в малък университет!

— Ето защо ми бе нужна тази инсталация — каза Пендъргаст, протегна се и отвори заключената врата. Малкото помещение бе запълнено от пода до тавана с всевъзможна апаратура, жици, сървъри и уреди с електрическо захранване.

Д’Агоста подсвирна.

— И ти разбираш как действат всички тези джаджи?

— Не. Но знам как да ги използвам.

Пендъргаст се извъртя да го погледне. При все, че кожата му беше по-бледа от всякога, в очите му светеше опасен блясък. Агентът притежаваше маниакалната енергия и измамната бодрост на човек, който не е спал няколко дни.