Чтение онлайн

Пендъргаст поклати глава в почуда.

— Нима още не са ви казали, че това е уредено?

— Така ли? Нямах представа. Странно, че не са изпратили никого да…

— Е — прекъсна го Пендъргаст бързо, — радвам се, че поне са имали благоразумието да ме изпратят при вас. Човек би си помислил, че не сте от онези бюрократи. — Той внезапно се наведе към лицето на мъжа и го сграбчи за рамото. — Въоръжен ли сте?

— Въоръжен? Не ни го изискват… Но защо…?

— По-добре да тръгваме.

— Да, сър. — Човекът не се нуждаеше от повече убеждаване. Той се промуши през задната врата на стаичката и отключи служебната врата.

Продължиха, после поеха по един бежов коридор, отвориха още една заключена врата и се озоваха в просторна компютърна зала, пълна с монитори, на които се излъчваше заснетото от видеокамерите по целия терминал. Няколко гардове седяха около малка масичка и пиеха кафе, а в единия ъгъл слаб, раздразнен техник бясно чукаше по някаква клавиатура.

— Тези господа са дошли да видят някои от видеозаписите — обърна се Картър към техника.

— Момент.

— Не, сега. Господинът е от ФБР; отнася се за нещо страшно важно.

Техникът се изправи и изсъска раздразнено:

— Е, добре. Дайте да видя разрешителното ви. — И той протегна ръка.

— Това е уредено. Имаш позволението ми да действаш. Техникът завъртя очи.

— Та какво искате?

Пендъргаст пристъпи напред.

— Полет 822 на Бритиш Еъруейз е пристигнал тук от „Гетуик“ малко след полунощ. Искам секретните видеозаписи от лентата за багажи и преди всичко трябва да видя записа от залата за посрещачите точно след изхода от митницата.

— Седнете, това може да ни отнеме време.

— Опасявам се, че нямам време.

— Ще направя каквото мога, но не ми дишайте във врата.

По лицето на Пендъргаст се разля мила усмивка. Само като видя изражението му, Д’Агоста се стегна инстинктивно.

— Вие сте Джонатан Мърфи, нали? — попита агентът с меден глас.

— Значи можете да четете? Браво!

— Аз се доверявам на метода на моркова и тоягата, Джонатан — продължи Пендъргаст приятно. — Намерете ми това, което ми трябва за пет минути и ще получите награда от десет хиляди долара от Програмата на ФБР „Обществено стимулиране“. Със сигурност сте я чувал. От друга страна, ако се провалите и не ми намерите видеолентата, ще трябва да сложа червено флагче в досието ви, което би означавало, че никога няма да работите на друго летище, или изобщо на друг охраняем обект в тази държава. Сега кажете кое да бъде: морковът, или тоягата?

Настъпи тишина. Гардовете се побутваха с лакти и се хилеха. Очевидно техникът не беше сред обичаните. Мърфи подсмръкна.

— Вземам наградата.

— Отлично.

Техникът седна отново и с настървение се захвана за работа, пръстите му чукаха бясно по клавишите. Д’Агоста гледаше как цифрите се въртят шеметно по екрана.

— Вече не използваме видеоленти — каза той. — Информацията се съхранява дигитално, в сайт. И всичко заема цял терабайт от…

Внезапно той спря да удря по клавиатурата.

— Добре. Полетът е пристигнал десет минути след полунощ на изход 34. Да видим… Отнема около петнайсет минути средно да се мине през митницата и да се излезе на лентата за багажа… Ще задам направо 00:20 часа, просто за да сме сигурни.

Записът оживя на екрана. Пендъргаст се наведе напред и загледа съсредоточено. Д’Агоста се надвеси над рамото му. Виждаше се как празната лента за багажа се върти.

— Ще ускоря, докато хората започнат да пристигат — каза Мърфи.

Лентата се завъртя по-бързо. Секундите прескачаха в бързо движение върху монитора. След малко започнаха да се появяват и хора и да търсят куфарите си. Мърфи натисна серия копчета и записът се върна до нормална скорост.

— Ето я! — прошепна Пендъргаст възбудено, сочейки екрана.

Д’Агоста забеляза стройната фигура на Виола Маскелене. Тя носеше малка чанта. Приближи се към митническото гише, скръсти ръце и зачака.

Цяла минута Пендъргаст стоя загледан в образа. След това отново заговори:

— Включи залата за посрещане, ако обичаш. По същото време.

Техникът набра няколко команди. Предишното изображение изчезна, заменено от залата на посрещачите след митническата проверка. Почти нямаше хора, няколко групички се разхождаха неспокойно в очакване на пътниците.

— Там — каза Пендъргаст.

Отстрани стоеше висок, строен мъж, облечен в тъмно палто. Беше с рижа коса и оглеждаше залата с известно безразличие. Очите му се обърнаха и спряха върху охранителната камера.

Д’Агоста трябваше да се насили, за да не отстъпи инстинктивно назад. Мъжът се взираше право в тях. Лицето му беше загоряло и ъгловато, с ниско подстригана брада, с едно млечно-синьо и едно кафяво око. Д’Агоста мигновено разпозна в него човека, когото бе видял на склоновете над замъка на Фоско в Италия в онзи съдбовен ден преди по-малко от два месеца.

Мъжът учтиво кимна към камерата, вдигна леко ръка и помаха. Устните му помръднаха, сякаш казваше нещо.

Д’Агоста погледна към Пендъргаст. Лицето му беше побеляло от ярост.

Той се обърна към техника.

— Задръжте и принтирайте това — момента, в който мъжът маха с ръка.

— Да, сър.

Миг по-късно принтерът забръмча. Пендъргаст откъсна цветното копие и го пъхна в джоба си.

— Давайте нататък, докато дамата излезе и се появи пред него.

Образите на екрана отново препуснаха лудо, забавяйки при появата на Виола. Диоген се приближи към нея с протегнати ръце и широка усмивка. Д’Агоста гледаше със затаен дъх как двамата си разменят по всяка вероятност любезности, как след това Диоген размаха банкнота и един носач се втурна към него. Те се обърнаха и се насочиха към вратата, а носачът ги последва с багажа на Виола Пендъргаст посочи екрана.

— Кой е носачът?

Картър примижа.

— Прилича на Норм. Норман Сондърс.

— Тук ли е все още?

Картър поклати глава:

— Нямам представа.

— Тръгва си в осем — обади се един от гардовете. — Но понякога работи извънредно.

Записът показа как двете фигури изчезват зад стъклената врата.

— Прехвърлете се на външната камера.

— Добре.

Ново почукване по клавиатурата. Сцената отново се промени рязко. Диоген крачеше към тъмен Линкълн. Хвана дръжката, отвори вратата на Виола и й помогна да влезе. Изчака носачът да затвори багажника, заобиколи и се плъзна на шофьорската седалка.