Чтение онлайн

— Дявол да го вземе! — възмущаваха се те. — Ние не можем вече да се осланяме на гвардейците. Вчера те смазаха въстанието на народа, но днес ще насочат топовете си срещу домовете ни.

Доктор Гаспар изгуби всяка надежда да уталожи своя глад и да си почине. Наоколо нямаше никакви признаци на живот.

— Мигар ще трябва да си отида в къщи? — замоли се докторът. — Но то е толкова далече… Ще умра от глад.

Изведнъж той усети миризма на печено. Да, приятно миришеше на печено: навярно овнешко с лук. А кочияшът в същата минута видя наблизо светлина. Тясна ивица светлина се люлееше на вятъра.

Какво беше това?

— Дано е гостилница! — възкликна докторът във възторг.

Те се приближиха.

Излезе, че съвсем не е гостилница.

Настрана от няколко къщички, в едно пусто място, стоеше къща на колелета.

Тясната ивица светлина идеше от процепа на неплътно затворената врата на тази къща.

Кочияшът слезе от капрата и тръгна да разузнае. Забравил злополучията си, докторът се наслаждаваше на миризмата на печеното. Той сумтеше, подсвиркваше с нос и примижаваше.

— Първо, аз се боя от кучетата! — викаше кочияшът из тъмнината. — Второ, тук има някакви стъпала…

Всичко мина благополучно. Кочияшът се изкачи по стъпалата към вратата и потропа.

— Кой е? Тясната ивица светлина се превърна в широк ярък четириъгълник. Вратата се разтвори. На прага стоеше човек. Сред пустия околен мрак на този ярко осветен фон той изглеждаше плосък, изрязан от черна хартия.

Кочияшът отговори вместо доктора:

— Това е доктор Гаспар Арнери. А кой сте вие? Чия е тази къща на колела?

— Тук е театрото на чичо Бризак — отвърна китайската сянка от прага. Тя, кой знае защо, се зарадва, завълнува се, замаха ръце. — Заповядайте, господа, заповядайте! Ние сме много доволни, че доктор Гаспар Арнери е посетил театрото на чичо Бризак.

Щастлив край! Стига нощни скитания! Да живее театрото на чичо Бризак!

И докторът, и кочияшът, и конят намериха убежище, вечеря, почивка. Къщата на колела излезе гостоприемна къща. В нея живееше странстващата трупа на чичо Бризак.

Кой не беше слушал това име! Кой не знаеше за театрото на чичо Бризак! Цяла година театрото устройваше своите представления на пазарните площади в празнични дни и при панаири. Колко изкусни бяха тук актьорите! Как занимателни бяха техните представления! И главното: тук, в това театро, можеше да се види въжеиграчът Тибул.

Ние вече знаем, че той се беше прославил като най-добър въжеиграч в страната. Ние бяхме свидетели на неговата ловкост в „Площада на звездата“, когато по жицата той мина над страшната бездна под куршумите на гвардейците.

Колко мазоли наизскачваха по ръцете на зрителите, и малки, и големи, когато Тибул играеше на пазарните площади! Така усърдно му ръкопляскаха и бакалите, и бедните старици, и учениците, и войниците, и всички, всички… Сега впрочем бакалите и франтовете съжаляваха за своя предишен възторг: „Ние му ръкопляскахме, а той се сражава срещу нас“!

Театрото на чичо Бризак осиротя: гимнастикът Тибул го напусна.

Доктор Гаспар не каза какво е станало с Тибул. Премълча той също за куклата на наследника Тутти.

Какво видя докторът в театрото, вътре в къщата на колела?

Поканиха го да седне на един голям тъпан, украсен с яркочервени триъгълници и златна жица, изплетена в мрежа. Къщата, построена като вагон, се състоеше от няколко стаички, разделени с платнени преградки.

Беше късно. Населението на театрото спеше. Човекът, който беше отворил вратата и приличаше на китайска сянка, беше не някой друг, а старият клоун. Наричаха го Август. Той беше дежурен през тази нощ. Когато докторът се приближи с колата до фургона, Август си готвеше вечеря. Действително това беше овнешко с лук.

Докторът седеше на тъпана, и оглеждаше помещението. Върху един сандък гореше газена лампа. По стените висяха обръчи с опъната на тях цигарена хартии, бяла и розова, дълги шарени камшици с блестящи металически дръжки, костюми, обсипани със златни кръгчета, извезани с цветя, звезди и разноцветни парцалчета. От стените гледаха маски. Върху някои от тях стърчаха рога; на други носът напомняше турски чехъл; на трети устата беше цепната от едното ухо до другото. Една маска се отличаваше с грамадните си уши. Най-смешното бе това, че ушите бяха човешки, само че много големи.

В ъгъла в една клетка имаше някакво мъничко зверче, човек не можеше да каже какво е. До една от стените стоеше дълга дървена маса. Над нея бяха окачени огледалца. Десет. До всяко огледалце стърчеше свещ, залепена на масата със собствения й сок — стеарина. Свещите не горяха. На масата се търкаляха кутийки, четчици, бои, пудрилки, перуки, имаше изсипана розова пудра, съхнеха разноцветни локвички.

— Ние избягахме днес от гвардейците — заприказва клоунът. — Вие знаете, гимнастикът Тибул беше наш актьор. Гвардейците искаха да ни хванат: те мислят, че сме го скрили.

Старият клоун изглеждаше много печален.

— А ние сами не знаем къде е гимнастикът Тибул. Навярно са го убили или са го турили в желязна клетка.

Клоунът въздишаше и клатеше побелялата си глава. Звярът в клетката гледаше доктора с котешките си очи.

— Жалко, че вие толкова късно дойдохте при нас — казваше клоунът. — Ние много ви обичаме. Вие бихте ни успокоили. Ние знаем, че сте приятел на онеправданите, приятел на народа. Ще ви напомня един случай. Давахме представление на „Пазара на волския дроб“. Това беше миналата година през пролетта. Моето момиче пееше песничка…