Тютюн
Шрифт:
Ирина дойде на себе си едва когато седнаха на масата. Стесняваха я непознатият и студен блясък на заведението, чуждите и враждебни погледи на жените, които я проследяваха втренчено и после изведнъж отвръщаха очите си от нея. Танцуващите се люлееха в бавния ритъм на танго, а над тях висеше облак от синкав тютюнев дим. На съседната маса седеше млад рус човек с очила и някак отегчено пиеше вермут. Дамата му вероятно танцуваше. Бимби поздрави със средна любезност и него.
— Това е Хайлборн — каза той. — Трети секретар от немската легация. Но вероятно ще го отзоват.
— Защо?
— Немците сменят дипломатическия си кадър.
Дамата с мургавото лице и господинът с мустачките отново се бяха изравнили с масата, на която седяха Ирина и Бимби.
— Значи, ти разговаряш съвсем свободно немски и френски? — каза Ирина.
— Да — разсеяно отговори Бимби.
Той гледаше наоколо, сякаш търсеше познат из тълпата.
— Къде си ги учил?
— В Париж и Берлин.
— А какво си правил там?
— Следвах и се забавлявах.
— Медицина ли?
— Не. Машинно инженерство.
— Завърши ли го?
— Не, видя ми се скучно.
— А медицината харесва ли ти?
— Никак. Но старият настоява да свърша нещо. Бимби се изсмя — вероятно по адрес на баща си.
— Гледаш много леко на живота — забеляза Ирина.
— Защо да го правя тежък?
Бимби се разсмя пак и подаде картата на Ирина. Тя си избра паниран шницел — най-евтиното ядене. Но Бимби свирна презрително, дръпна картата и поръча за двамата вечеря от ордьовър, пуйка с кестени, десерт и вино, като даваше подробни наставления на келнера кое как да се донесе. Докато келнерът записваше поръчката, Ирина съзна, че с парите, които щеше да струва вечерята, Чингис можеше да се храни цял месец, без да мие до полунощ чинии в ресторанта.
В това време тангото свърши и дамата с мургавото лице, придружена от кавалера, с когото танцуваше, се отправи към масата на Хайлборн. Когато минаваха покрай масата на Бимби, последният се наведе към нея и произнесе полугласно:
— Зара, кажи на Кршиванек, че искам да го видя.
— Добре — по същия начин отвърна Зара. Хубавите й вежди трепнаха деловито, но само за миг, без да променят любезно-разсеяния израз на лицето й. Тя седна при Хайлборн, който я погледна отегчено и равнодушно, а господинът с мустачките се отдалечи от масата им след лек поклон.
Ирина гледаше Бимби замислено, мъчейки се да проникне отчасти в живота му. Сега той й се стори не толкова, млад. Когато се усмихваше, около очите му се появяваше мрежа от ситни бръчици. Но усиленото спортуване правеше лицето му много свежо.
— Навярно получаваш от баща си доста пари — каза тя.
— Когато не получавам, печеля ги.
— Как?
— Уреждам търговски сделки и вземам комисионна — обясни той.
— Това не е толкова лесно.
— Да, разбира се!… — потвърди Бимби. — Трябва да знаеш езици и да имаш връзки. Аз се движа между чужденци и българи, които се занимават с износ. Всичко се свежда да убедя чужденците да купят дадена партида тютюн например не от един, а от друг.
Ирина трепна.
— Ти разбираш ли от тютюн? — бързо попита тя.
— Не разбирам нищо.
— Но тогава как успяваш да убеждаваш?
— Чрез връзките си.
Ирина си спомни внезапно воднистите очи и мършавото скиорско тяло на госпожица Дитрих, лишено от най-простите чарове на жена.
— Трябва да имаш много връзки — каза тя.
— Доста — скромно призна Бимби.
Келнерът донесе виното и ордьовъра. Двамата почнаха да вечерят.
— Но тогава защо следваш медицина, а не отвориш търговска кантора? — попита тя, като се чукна с Бимби и отпи от виното.
— Защото веднага ще ме пипнат войник. От друга страна, старият държи на всяка цена да му покажа диплома. В противен случай заплашва да ме лиши от наследство.
— Какъв е баща ти?
— Прекрасен, но малко опак човек. Бивш съдия.
Виното беше започнало да действува вече на Ирина. Стори й се, че Бимби говореше полушеговито и всичко, което казваше, не трябваше да се взема за пълна истина. Тя усети под масата допира на коляното му, зачерви се, но не отдръпна крака си.
— Добре си наредил живота си — каза тя.
— Всеки може да го нареди.
— Как всеки?
— И ти например.
— Но аз съм жена!…
— Какво от това?… Виждаш ли момичето на съседната маса? — Бимби посочи с леко движение Зара. — Оня ден то спечели в пет минути цяло състояние.
Ирина се разсмя. Виното беше замаяло малко главата й, но убеждението, че Бимби се шегуваше, изчезна неочаквано.
— Как? — попита тя.
— Между две партии бридж то просто убеди представителя на френската режия да купи от една фирма триста хиляди килограма тютюн.
Сега Ирина усещаше съвсем ясно действието на виното, но някакво внезапно чувство за действителността, придружено с усещане на горчивина, я накара да изтрезнее малко, Тя си спомни колко грижи и черен труд изискваше отглеждането на тютюна в бащината й нива. Тютюнът трябваше да се сади, прекопава, плеви и бере… Да се ниже и суши… да се манипулира. Хиляди селяни се потяха под слънчевия пек върху червените песъчливи хълмове при отглеждането му, хиляди работници се задушаваха в складовете при обработката му… И нима част от печалбата на тоя огромен труд падаше така лесно в ръцете на някакво момиче между две партии бридж? Но изведнъж тя съзна характера на комисионната и се разсмя. Бимби остана сериозен.
— Какви качества се изискват за тази убедителност? — попита тя.
— Приятна външност, добри маниери и такт.
— Само това ли?
Бимби се намръщи.
— Не ставай смешна — рече той. — Момичето, което ти посочих, е от най-почтено семейство.
— Не съм казала противното.
— А защо се смееш?
— На изкуството да се убеждава.
— Да пием за него!
— Добре.
Ирина изпи почти цялата чаша наведнъж. Сега тя усети, че виното е много силно, но, разбира се, не бе пияна и се владееше напълно. Изпитваше само чувство на ведрина и снизхождение към глупостта на Бимби. Все пак животът беше приятен. Вечерта й харесваше. Един младеж от съседната маса, макар и далече, правеше опити да флиртува с поглед. В джазовата музика имаше нещо смешно и безсмислено, но възбуждащо. Върху осветената отвътре кожа на големия барабан се четеше предвзетото име на оркестъра, а палката му, движена с крак, отмерваше ритъма на безумно бърз фокстрот. Цимбалите звънтяха. На Ирина се стори, че саксофоните приличаха на хор от друсащи се пияни мъже, цигулката на диригента се кикотеше като уличница, а ударите на пианото се ронеха като звън от падащи монети. Тя съзна, че всичко това не изразяваше нищо, бе просто музикална безсмислица, ала действуваше поразително върху ниските и тъмни етажи на мозъка. След малко мелодията пресекна изведнъж като рев на гангстер, екзекутиран от електрически ток, за да стори място на разкъсано от ревност аржентинско танго. Всред горчиви клетви и тъжно хлипане някакво същество копнееше за любов. В тази мелодия вече можеше да се долови, макар и изкълчена, човешка тъга.