Чтение онлайн

Зара се наведе и заплака тихо.

— Какво ще спечелиш? — хълцаше тя. — Защо е всичко това?

— Защото си мръсен червей — каза той. — Защото си неблагодарна и подла като всяка уличница… Очаквах да извършиш всичко Друго, но не и това.

— Борис!… — прошепна внезапно Зара.

Очите му се втренчиха студено в мокрото й разплакано лице.

— Борис!… — продължи тя с ободрен глас. — Чакай, остави ме да говоря… Аз мога да обърна всичко в твоя полза… Мога да ти кажа неща, с които да провалиш напълно Кршиванек…

— Гад!… И мислиш, че ще ти повярвам?

— Моля те, изслушай ме докрай!… — В очите на Зара се появи израз на просветление. — Фон Гайер и Прайбиш са отдавна тук… Живеят в една вила в Бояна и разучават сведенията за нашето стопанство, които им дава Тренделенбург… Лихтенфелд вече плува в наши води, но фон Гайер и Прайбиш упорствуват… И Кршиванек е решил да устрои на Прайбиш шантаж…

— Какъв шантаж?

— С жени… Той ще го фотографира, когато гуляе с жени, и ще изпрати снимките в Берлин… Най-малкото ще го заплаши с това.

— Кои ще бъдат тия жени?

— Едната съм аз… Разбираш, нали?

Гласът на Зара бе станал тих. Той звучеше тъжно, почти горчиво.

— Така!… — ехидно произнесе Борис.

Той запали цигара и седна на едно кресло. Умът му почна да работи като сметачна машина. Зара използува момента да се напудри и заличи следите от сълзите си. Борис не беше възмутен, а само смаян от глупостта! и детинския похват на Кршиванек. И ако последният действително се опиташе да направи това, провалянето му щеше да бъде катастрофално.

Когато Борис повдигна глава, Зара вече се беше напудрила.

— Аз съм готова на всичко, което искаш — заяви тя тихо.

— Добре. Ако действуваш умело, ще получиш крепостния акт и установеното възнаграждение през тази година… Но ако изиграеш нова подлост и Кршиванек не предприеме нищо, няма да си намериш място в София… Разбираш ли ме?

— Да… — някак отчаяно произнесе Зара. — Какво трябва да правя?

— Ще вършиш всичко, което ти каже Кршиванек Останалото е моя работа… Върви си сега!…

Той я изпрати до вратата на главния вход, след това отиде при телефона и се свърза с Барутчиев.

Гласът на Борис беше рязък, сякаш даваше заповед.

— Искам да ми уредите веднага лична среща с фон Гайер… Можете да присъствувате и вие.

— Добре — отговори Барутчиев. — Аз се канех да му говоря вече за вас.

Борис остави слушалката и бавно тръгна по стълбите за втория етаж. Сега той не мислеше нито за Кршиванек и Зара, нито за фон Гайер, Прайбиш и Лихтенфелд. Съзнанието му беше обхванато само от това, че „Никотиана“ можеше да доставя на Немския папиросен концерн годишно десет или дванадесет милиона килограма тютюн, че той можеше да стане най-богатият човек в България, много по-богат от татко Пиер и туберкулозния Барутчиев. А после?… После върху хоризонта на мечтите му се очерта новият величествен етап. Той щеше да основе филиали в чужбина, да командува банки, да стане търговец от европейски, от световен мащаб.

Но изведнъж той се спря.

При последното стъпало, облегната с ръка върху лъскавата ограда на стълбата, стоеше Мария. Очите й следяха бавно изкачването на Борис. Когато той се изравни с нея и се наведе да я целуне, погледът й остана все така втренчен, сякаш в личността му беше открила нещо ново и неочаквано, което я поразяваше. Тя дори направи леко усилие да се изтръгне от прегръдката му. И тогава Борис разбра изведнъж, че Мария беше чула разговора му със Зара. Бледосивите й очи го гледаха неподвижно, с някаква странна вцепененост.

— Нима ще вземеш участие във всичко това? — по-пита тя глухо.

— В кое?… В глупостите на Зара и Кршиванек ли? Просто ги оставям да вършат, каквото са намислили… В търговията не мога да се грижа за морала на другите.

— Но това не е търговия!… Това е шантаж! — произнесе тя тихо.

— Нямам нищо общо с него.

— А се готвиш да го използуваш. Дори насърчи Зара с обещание за подаръци, вместо да го предотвратиш.

— Добре… — засмя се Борис. — Откъде знаеш, че няма да го предотвратя навреме?

— Но само защото имаш изгода от това… След като тикна една покварена жена към още по-голямо падение… след като се унижи да преговаряш с нея… като се изравни с Кршиванек.

Гласът на Мария се задуши от негодуване.

— Когато се боря с подлеци, не мога да избирам средствата.

— Не се ли гнусиш от калта им?

— Уличната кал може да опръска всекиго.

— Борис!… — гласът на Мария стана отпуснат и тъжен — Татко имаше хиляди недостатъци, но не постъпваше така… Не съзнаваш ли, че Зара става подла, защото животът я поставя в безизходност? Не падаш ли по-ниско от нея, когато използуваш това?

— Та нима баща ти, когато я направи своя любовница, не действуваше именно така?

— Да, но не я използуваше другаде… Постъпката му се дължеше на лична прищявка. Във всичко останало пазеше достойнството й на жена.

— Значи, от кавалерство към уличните жени трябва да позволя на един подлец да изиграе „Никотиана“?… Хубава работа!…

— Предпочитам това.

— Аз пък „Никотиана“.

— Ами достойнството ти? — мрачно попита тя. — Спечелваш играта, като изнудваш една беззащитна, паднала жена. Тя нямаше да ти признае постъпката си, ако не я беше заплашил с отнемане на апартамента.

— Исках просто да се запазя от нея.

— Нямаш право.

— Как да нямам право?

Очите на Мария бяха добили внезапно кух, лишен от съдържание израз.

Борис трепна. Той се натъкна пак на онова странно нещо, което наблюдаваше у Мария от една година насам. Тя ставаше все по-меланхолична, по-саможива и като че оглупяваше. Беше изоставила музиката. В мисълта й понякога се появяваха празнини, лишени от всякаква логика. Отначало това го дразнеше, после започна да го безпокои. В същото време у нея настъпваше и физически упадък. Тя ставаше все по-бледа, прозрачна и тънка. Кожата й беше добила болезнен, жълтеникав оттенък, а под очите й тъмнееха сенки и бръчици.