Чтение онлайн

— Може би ще станеш някога главен експерт или самостоятелен търговец.

— Да, когато ти се ожениш за твоята… Извинявай, щях да кажа лоша дума. Взех да ставам циничен, дявол да го вземе!… До гуша ми е дошло от всички жени в града.

— И почна да налиташ върху работничките… — усмихна се инспекторът.

— Не налитам, но почват да ми харесват повече… Уверявам те.

— Слушай!… — сериозно каза инспекторът, обзет от остроумна идея. — Ти си близък с адвоката, нали?

— Да. Едно време често играехме покер.

— Ако ти се падне случай, спомени му нещо за мене… Кажи, че съм честен човек, имам висше образование, туй-онуй… Знаеш какво, нали?… Аз пък ще ти помогна в друго.

— Ти ли?… В какво ще ми помогнеш? — насмешливо попита директорът.

— Ще накарам Лила да падне като круша в ръцете ти.

Инспекторът се усмихна мазно, угоднически. Директорът почувствува неясно отдавна познатото отвращение към събеседника си. Но сега думите на инспектора размърдаха угасващите, покрити с пепел въглени в душата му.

— Как ще я накараш? — попита директорът.

— Ще я сплашим малко.

— Е, и после?

— Ти ще влезеш в ролята на защитник… Разбираш ме, нали?… Остави върху мене тая работа.

Директорът изпи на един дъх остатъка от ракията си.

— Каналия си ти, момче!… — рече той, като облиза устните си. — Аз не обичам жени, придобити по тоя начин!… Но да опитаме, а?… Може да излезе нещо.

Прозорците на околийското управление бяха широко отворени и през тях от градините на околните къщи влизаше на вълни гъста миризма на люляк. До градеца, по долината на реката, която течеше на юг, стигаше топлият дъх на Бяло море и всичко в околностите му цъфтеше по-рано. Въздухът бе топъл и влажен, слънцето грееше кротко, върху ясната синевина на небето ярко се очертаваха високите и все още заснежени върхове на планината. По улицата ситно подскачаха врабци, разгонвани от скърцането на волски коли, чиито главини бяха намазани с пресен боров катран, който миришеше приятно. От празното, заградено с високи стени място срещу околийското управление долитаха сухи трясъци на пистолет. Стражарите се упражняваха в стрелба. На площада затопурка барабан. С проточен, познат на всички глас градският глашатай съобщи някакво маловажно нареждане.

Инспекторът седеше в кабинета си и прелистваше бавно досието на Лила. През последните месеци то бе нараснало значително, но още не съдържаше сериозни улики. Агентите на полицията в складовете — главно истифчибашии и майстори — донасяха за дребната й пропагандаторска дейност около изборите в синдикалните дружества. Разузнаването за дейността й в работническия квартал вървеше мудно и не стигаше до никакви резултати. Агентите я дебнеха по цели нощи, но тя нито излизаше от къщи, нито приемаше някого. Очевидно в квартала съществуваше контраразузнавателна служба, която познаваше агентите и предупреждаваше веднага Лила за присъствието им. По-сериозен бе един от докладите на Дългия. Агентът съобщаваше в него, че бе наблюдавал два пъти около гарата срещата на Лила с някакъв непознат мъж. Непознатият се оказа агроном от Министерството на земеделието. Той имаше левичарско минало, но сегашната му дейност не будеше никакво подозрение.

Инспекторът затвори папката и отегчен от работата, погледна през отворения прозорец. Априлският ден, благоуханието на люляка и мисълта за дъщерята на адвоката го правеха разсеян. За да се отърве поне за малко от скучните досиета, реши да провери какво става с едно нареждане, което бе дал сутринта. Натисна два пъти копчето на звънеца и запали цигара. Влезе млад, стегнат старшия.

— Какво?… Дойде ли дъщерята на Шишко? — попита инспекторът.

— Няма я, господин инспекторе!… Нито в склада, нито в къщи.

— А къде е щукнала?

— Заминала тази сутрин за София.

— В София ли?… А защо е заминала?… Какво казва майка й?

— Тук не й позволявали да се яви на матура като частна ученичка… Отишла да моли в министерството.

— Да ги дрънка на баба си тия!… Отишла е сигурно на партийна конференция… Трябва да съобщим в София.

Инспекторът посегна да вземе слушалката на телефона, но веднага си спомни, че последният бе развален, и кипна бурно:

— Слушай, Войников!… — Телефонът ми още не е поправен!… Това е безобразие… Ще почна вече да наказвам.

— Три пъти изпращам от отзарана, господин инспекторе… — почна да се оправдава старшията. — Техникът от пощата излязъл по работа.

Нова вълна от миризма на люляк успокои гнева на инспектора.

— Ех, че време!… — рече той. — Само за разходка с кола!… Какво ще кажеш, Войников, а?

— Да мръднем някъде, господин инспекторе!… От участъка в Средорек снощи телефонираха, че пак са намерени позиви. Изглежда, в селото има ремсисти.

— Да се наречем, а?… — Инспекторът се загледа мечтателно в синьото небе, но после внезапно поднови деловия разговор: — Слушай, вземи списъка на активистите и прати хора да проверят в складовете кои са се явили днес на работа и кои не… За тия, които не са се явили, да се провери веднага дали не отсъствуват от града.

— Разбирам, господин инспекторе.

Инспекторът допуши цигарата си и се зарови в досието по убийството на Фитилчето. Това досие го караше всеки ден да си блъска главата в безплодни размишления. Стоичко Данкин даваше за лицата, които бяха отвели Фитилчето, веднъж едни, друг път други показания. Явно беше желанието му да не се забърква като свидетел в кашата. Страхливият Джони също не беше запомнил тия лица и насочваше глупаво уликите към най-невинни хора. Подбудата за убийството още не беше установена с положителност. Дългия, който в трезво състояние проявяваше известни аналитични способности, бе насочил следствието по линията на личното отмъщение към ергените на селото, от което произхождаше жената на Фитилчето. Тази линия вече беше изчерпана без никакви резултати. Трябваше да се тръгне по друга, но каква?

Инспекторът запали нова цигара, пускайки бавно малки правилни кръгчета дим. Миризмата на люляка вече не го разсейваше. След малко той позвъня пак, но тоя път само веднъж. Влезе младото стражарче, което дежуреше пред вратата на кабинета му.

— Повикай груповия началник на цивилните!… — заповяда инспекторът.

След малко зад вратата се показа Дългия. Сега той бе спретнат и чист. Инспекторът го покани да седне и му поднесе табакерата си. Агентът взе важно и намръщено една цигара. Докато я слагаше в устата си, едрите му жълтеникави пръсти трепереха. Инспекторът изпитваше отвращение към тях, защото наподобяваха пръсти на мъртвец.

— Много пиеш, момче!… — рече инспекторът. — Целият трепериш.

— А вие не пиете ли? — мрачно попита агентът.

— Пия, но не се напивам. Там е разликата.

Агентът се усмихна. „Ще дойде ден, когато и ти ще почнеш да се напиваш!… — злобно помисли той. — И тогава няма да пестиш нито за костюм, нито за долни дрехи, нито за хубава вратовръзка, а цялата си заплата ще даваш само за ракия… А когато нямаш пари да си купиш ракия и не си пиян, ще трепериш като мене.“ Но инспекторът не подозираше горчивите мисли на агента.