Чтение онлайн

Ставаше късно. Включих системите на бронираната кола и продължих. В светлината на фаровете Титан приличаше просто на мрачен лунен пейзаж под смътно оранжево, тъмносиньо небе.

Долу, до Восъчното море, където атмосферното налягане може да достигне две хиляди милибара, небето е непрозрачно. Слънцето, Сатурн, звездите и бледият, дъгоцветносин Риа — всичките са загубени. Дори тук не е истински оранжево. Кафяво е може би по-точна дума.

Измъкнах се от едно сиво дефиле, което бе станало по-тясно в сравнение с последното ми пребиваване тук, когато бях включил ръчно подпорните гуми, за да преодолея малко било от восъкоподобен сняг — всъщност не съвсем замръзнали метан и етан, — но попаднах в капана на лепкава каша от органични полимери, извиваща се около димящо езеро от безцветен течен азот, който с времето щеше да изчезне.

Пред мен, върху наклонената повърхност, която отдавна бе загубила своите летливи реголитни съставки, Работен пункт 31 изглеждаше по-стар отпреди. Куполът за обитаване бе обезформен на места, а мехурът на въздушния шлюз беше леко спаднал. Все пак метеорологичната станция изглеждаше чудесно със своите антени, стърчащи нагоре точно по начина, който си спомнях, и с бавно въртящия се анемометър. Спрях до енергийния преобразувател, изпънах своята електрическа сонда и паркирах в депото с плавно движение. После изключих двигателите, светлините… всичко, което можеше да се изключи.

Неподвижна и обърната към мен, до един снегомобил стоеше облечена в скафандър фигура със зеещо отворено батерийно отделение. Вгледах се по-внимателно и успях да видя бледо лице, което едва се забелязваше. Никакъв радиопоздрав или каквото и да било друго. Нямам нищо против. Облякох останалата част от скафандъра си, затворих се в твърде малкия въздушен шлюз на бронираната кола и натиснах активатора на изпускателния клапан. Чу се тихо „пуф“, когато въздухът излезе през дюзата, възпламенен, проблясвайки като кратка синя светкавица, която освети малкия колкото отвора на чаена чаша илюминатор на шлюза.

Отвън изглеждаше тъмно, когато се отправих към снегомобила. Небето не беше съвсем… навъсено. Спускаше се лека мъгла и… някаква сребърна топка за голф се материализира сякаш от нищото, плъзна се по полегатия склон и се насочи между мен и чакащата фигура. Конструкцията на работния пункт се отразяваше наопаки в нейната повърхност.

Бавно. Бавно. Почти сякаш намаляваше скоростта си с приближаване на терена. Може би беше така. Тук, долу, въздухът бързо става по-гъст. Топката удари земята и експлодира в кратка кратеровидна форма в комплект с централен връх.

Пльок.

Върху снега се появи за кратко вълнообразно огледало и после нищо.

Радиогласът, мек женски глас, каза:

— Започва да вали. По-добре ще е да влезем вътре.

Докато сваляхме с мъка скафандрите си, жилището изглеждаше невероятно претрупано. Хората донасяха тук вехтории и ги оставяха с години. Просто ги оставяха. Не зная. Може би някой ден щяха да бъдат изхвърлени. Сега? Не.

Вътрешната повърхност на херметизиращата обвивка, арковидно извита над главите синя пластмаса, бе станала на буци на места. Бавно падаха още дъждовни капки. За кратко време, ако интензивността на бурята се увеличеше, вътрешната повърхност щеше да заприлича на гладък, леко сварен, син пудинг.

Жената, която изглеждаше безформена и безполова в долния комбинезон, но имаше красиво овално лице, тъмнозелени очи и къси прави коси с цвят на слама, протегна ръка:

— Кристи Мейтнър.

Поех дланта й и за кратко усетих слабата топлина на нейните пръсти в моите.

— Ходжа Максуел.

Странно, на Титан има по-малко от сто души. Човек би помислил, че след четири години би трябвало да ги познавам всичките.

— Хо-джа? — попита тя, без да се усмихне, просто от любопитство.

В нея се чувстваше нервност, сякаш се страхуваше от мен или нещо подобно.

Произнесох й името си по букви.

— Кръстен съм на двусричното име на някакъв албански диктатор от родители социалисти, които мислеха, че някой ден може марксизмът отново да се изправи на крака. — 2004? Сега това време ми се виждаше доста отдавна отминало. Усмихнах се и казах: — Боклукчийско кошче на историята и прочие.

Тя отвърна поглед за момент, после махна с ръка към кухненския модул на жилището, голяма част от който беше заровена под купища неразпознаваем хардуер.

— Готвех се да обядвам. Ти, ъ… по-късно, ако дъждът отслабне, мисля, че бихме могли да слезем към платформата с уреди и да започнем.

Дъждът тук никога не продължава дълго.

— Пътувал съм почти трийсет часа без прекъсване — поклатих глава аз. — Ако не поспя малко, ще чупя всичко, до което се докосна.

— Не спиш ли, ъ, в колата? — попита тя, гледайки ме, сякаш ме поглъщаше.

— Батериите не се зареждат, ако системите не останат включени най-малко шест часа. — Това е всеизвестно. Какъв е проблемът тук?

В очите й имаше нещо като отчаяние.

Заспала, тя дишаше с отворена уста, издавайки глух звук, който не беше съвсем хъркане. Бавно, тихо вдишване. Дълга пауза. Бързо издишване, по-високо, почти като някаква дума.

Сложила ме бе на нейното легло, единствено в жилището, и после се бе свила на пода, загърната в резервна покривка за легло, изоставена от някого незнайно кога. Завивките на леглото бяха нейните, просмукани от нейната миризма. В нея нямаше и следа от парфюм, нищо женствено. Просто някаква човешка миризма.

Чувствах очите си, като че ли можеха всеки момент да изпаднат, но бях твърде изтощен, за да спя, за да правя каквото и да било, освен да лежа там, взирайки се в нея, осветена от слабата светлина на уредите. Когато изгаси лампите в жилището, то изглеждаше тъмно като в рог, но след известно време тази синя светлинка, онази червената, една малка зелена по-нататък…

Сега ми изглежда почти като изпълнено с дневна светлина.

Внезапно си спомних една нощ, когато наблюдавах Лайза да спи гола до мен. Буйна златиста коса, разпиляна върху чаршафа; глава, отметната назад, за да показва дългата нежна извивка на нейната шия; затворени черничеви ясни очи, движещи се насам-натам под тънки като хартия клепачи.