Чтение онлайн

Илюзия.

Какво сънуваше ти тогава, преди години, когато бяхме толкова млади?

Забравих да попитам.

Вече никога няма да разбера.

В нощи като онази ми се искаше изобщо да не излизам в космоса. Но космосът бе единственият начин, по който един машинен техник можеше да стане богат, да ни придвижи към стила на живот, в който можехме да имаме това семейство.

— Един милион долара на година — спорех аз, опитвайки се да спра сълзите й. — Един милион долара!

Колко дълго?

Договорът е за дванайсет години, Лайза. Помисли. Помисли си какво е да притежаваш дванайсет милиона долара… И аз няма да отсъствам през цялото време. Имам предвид една година на Луната, може би две на Марс. От време на време ще си идвам у дома.

У дома, за да ти помогна да купим нашия нов живот, да оправим нещата. А когато всичко свърши… вместо това подписах договор за още четири години на Сатурн. Четири години на тройно по-високо заплащане. А през времето, докато стигна тук, някой някъде вече е знаел какво предстои.

Ад.

Можехме да умрем заедно, застанали в задния двор, хванали се за ръце и наблюдаващи как краят на света се стоварва върху нас от едно обсипано със звезди среднощно небе.

Разбира се, после беше все още нощ, а Кристи неохотно ми даваше закуска от слаб чай и кифла от водорасли. Никакво желе, никакво масло. Тя ме слиса, когато сплеска торбичките с чай и ти окачи да съхнат.

Естествено. Когато този чай свърши, повече няма да има друг. Съмнявам се да има масло или желе някъде по-близо от Марс. Харесвах Марс с неговото червено небе и светлосини облаци. Част от базата, където бях настанен, Оудеманс 4, с нейния красив изглед към Иус Чазма, беше под прозрачен купол. Там имаше малка градина, в която някои хора се опитваха да отглеждат риган и макове. Обикновено закусвах там, навън. Седях и пиех нескафе, хапвах плодов пай и мечтаех.

Колко чаши слаб чай можеш да получиш от една торбичка?

След закуска облякохме скафандрите и влязохме в бронираната кола, промушвайки се с мъка един по един през въздушния шлюз. После излязохме от депото и се спуснахме по стръмнината от терминала до мястото, където някакво старо евтектично срутване бе направило наклонен път до брега на морето.

Освен да ми отговори на няколкото въпроса, за които успях да се сетя, технически неща относно проблеми на нейната екипировка, Кристи мълчеше, отвърнала поглед от мен, загрижена. Докато наблюдавахме мрачния пейзаж, неясен от преминаващата покрай нас азотна мъгла при налягане два бара, аз попитах:

— От колко време си тук?

Бях срещал хора, дошли с първата експедиция преди девет години, повечето учени като Кристи Мейтнър, които бяха прекарали на открито по-голямата част от това време. Някои от тях са с малко размътени мозъци.

— От три месеца — отвърна тя, без да ме поглежда. — Преди това бях на Платформа Делта.

Платформа Делта е от другата страна на Титан, където Восъчното море се шири безкрайно, безинтересно, без никаква суша — безлична пустош, обагрена в червено сребърно-сиво.

— От колко време си на Титан?

Тя се обърна и ме погледна с леко възмущение. Някои хора не искат да… мислят повече за това.

— От една година. Дойдох с последния курс на „Оберт“.

Последният курс на „Оберт“. Корабът е бил все още по своя път за дома от Сатурн, на половината път между Земята и Марс, когато се случи всичко. Ето защо почти двете хиляди души, оцелели от човечеството, все още притежаваха междупланетен съд. Чух за „Оберт“ последния път, когато бях в база „Аланхолд“. Корабът се бе повредил при спирането си в задръстената от пепел стратосфера, бе ремонтиран и после заминал да спасява персонала на Венерианската орбитална станция.

Две хиляди. Две хиляди от всичките тези милиарди. Господи.

Но всичко, което чувствам, е тази единствена проклета смърт.

Обикновено три совалки поддържаха нашата така наречена пътуваща в космоса цивилизация, снабдяваха с провизии неколкостотин души на Марс и по две дузини на Венера, Калисто, база „Меркурий“ и „Фор Троянс“. Деветдесет човека тук, на Титан. Сега има само една совалка.

„Циолковски“ беше заварен в НОО5, прибран на док в космическата станция за ремонт и снабдяване с нови съоръжения. Не мога да си представя защо, по дяволите, хората мислеха, че корабът ще е в безопасност там, че станцията ще оцелее. Екипажът на „Циолковски“ истински се изнервил, когато видял какво става. Извели кораба от дока и потеглили на път. Но.

Те предавали до Лунната база през цялото време, което допринесло за направата на един адски видеорепортаж. Всичките големи стълкновения били от противоположната страна на Земята спрямо мястото, където по това време са се намирали корабът и станцията, но дълго преди те да обиколят планетата, можели да видят скали, издигащи се в траекторията пред кораба.

Командирът Болтано продължил да предава, продължил да говори спокойно с дълбок бавен глас, сякаш не ставало нищо необичайно, насочвайки своята ръчна камера от прозореца на командния модул. Скалите ставали все по-големи, докато не можело да се види нищо друго. Гласът му секнал с изсумтяване, а камерата направила внезапно бързо отклонение точно преди картината да се превърне в атмосферни смущения.

„Годард“, все още на разстояние няколко дни, заснемал всички тези чудесни видеокартини на последователните сблъсъци, но експлодирал, когато се опитал да спре. Мисля, че до времето, когато „Оберт“ се прибрал у дома, два месеца по-късно, нещата малко са се били уталожили.

Стигнахме до брега на морето, спускайки се по дълъг детритов склон, и се изтеглихме нагоре до изследователската платформа, която приличаше малко на един от онези старомодни безпилотни ландери6, някои от тях чак от 1970-те, които можете да видите пръснати по повърхността на Марс.

Отвъд нея хоризонталната пуста повърхност на Восъчното море се простираше като безкрайна маса, докато се загубеше в ниската тъмночервена мъгла. Зад нас изящно набръчканото лице на терминала на Тера Нурса се извисяваше като завеси със синия цвят на метличина, най-вече от изложен на открито воден лед. Натрошени ледени парчета се нижеха с въжета от полимери с цвета на праскова и черни асфалтови нишки през брега, на който стояхме.

Долу, до средната основа за измерване, небето на Титан е наистина оранжево, тъмнооранжево дори през нощта, с единствено блясъка на Сатурн за светлина, и изглежда ужасно далеч над главите.