Чтение онлайн

— Кристи… — огледах се наоколо.

Стоеше точно зад мен, на разстояние по-малко от два метра, и ме гледаше с огромните си очи през тъмното лицево прозорче на скафандъра си. Държеше брадвичката ми за разбиване на леда, взета от стойката й отстрани на бронираната кола. Стискаше я с две ръце косо до гърдите си.

Застинах възможно най-неподвижно, взрях се в очите й, опитах се да проумея… Накрая преглътнах и попитах:

— От колко време стоиш там?

— Достатъчно дълго — отвърна тя. После остави брадвичката да падне, като продължаваше да я прикрепя с една ръка, при което острието й се заби и вдигна във въздуха няколко парченца лед от брега. — Достатъчно дълго, но… не можах да го направя.

Обърна се и започна да се отдалечава назад към бронираната кола.

Пътуването назад към жилището беше зловещо и изпълнено с онова шоково усещане, което човек получава непосредствено след тежко нараняване, когато светът изглежда далечен и невъзможен. Не бих могъл да си представя какво би се случило, ако тя се бе опитала да ме удари с брадвичката.

Подобно на нещо от един от онези проклети глупави стари филми.

Например за първата експедиция до Марс, който бе направен преди почти сто години. Филмът, в който ремонтната група излиза върху корпуса, когато започва „метеоритната буря“. Има едно перване като от куршум. Вътрешността на шлема на този човек се осветява, показвайки слисана физиономия, изкривена в агония. После светлината угасва и той е мъртъв. Лицевото прозорче помръква до черно.

Точно като това.

Нашите скафандри поддържат налягане само няколко милибара по-високо от околната среда на Титан посредством хелиев баласт. Може би, ако тя прореже моя скафандър, ще се получи искра и… Представих си как тичам към бронираната кола и изхвърлям ивици бавен син пламък.

— Предполагам… — каза тя.

Нищо. Навън небето бе тъмнокафяво и набраздено от златни ивици, толкова добре осветено, колкото е винаги небето на Титан. Някъде там, горе, сърпът на Сатурн ставаше все по-малък, сгъстяваща се сянка падаше върху пръстените му. Човек би могъл да каже къде е слънцето, едно малко искрящо петно в небето, подобно на парченце пиритна мъгла.

— Продължавам да се опитвам да мисля за начини, по които това би могло да бъде някаква фантастична химическа реакция — заговорих. — Имам предвид органична химия…

Тя се изкикоти, от което кожата ми настръхна.

Обратно в жилището, без скафандрите си, седнали край масата в безформените си комбинезони, ние ядяхме толкова стари „караванни хъмпбъргъри“, че месото имаше вкус на филтърна хартия, питките бяха твърди като пластмаса, а пържените картофки сигурно бяха размразявани и замразявани отново най-малко веднъж в тяхната история.

Твърде много тишина. Кристи седеше и четеше рекламите върху гърба на хъмпбъргърната опаковка. Нещо за някакво състезание, в което ако запазиш опаковката и събереш четири подобни, можеш да спечелиш „научна ваканция“ на Лунната база.

Измъкнах опаковката изпод пръстите й и погледнах ситния шрифт. Датата на екскурзията е била седем седмици преди катастрофата. Господи. Казах:

— Може би спечелилият тази екскурзия е още жив.

Или може би, знаейки какво предстои да се случи, те просто са го изпратили да си умре у дома.

Кристи ме гледаше втренчено с големите си и неразгадаеми очи.

— Възнамеряваш ли да ми разкажеш за цветните създания?

Мълчание, после тя бавно поклати глава.

Улових се, че мисля за начина, по който изглеждаше преди два часа, предлагайки ми добродетелта си като… по дяволите. Като героиня от онези глупави романтични видеофилми, които Лайза гледаше винаги, когато ние… сега в главата ми няма нищо, освен Кристи с нейния комбинезон с отворен цип, висящи навън цици и очи, умоляващи ме да…

Почувствах лицето ми да се отпуска в кратка усмивка.

— На кого възнамеряваш да кажеш? — попита тя с присвити очи.

— На никого. Мисля, че… преразгледах твоето предложение. — Собственото ми хилене прозвуча нервно.

Лицето на Кристи потъмня и тя сведе очи, премрежени от гняв. После каза:

— Аз… аз не съм проститутка.

Не… Внезапно осъзнах мащаба на нейния подкуп, какво може би й е коствало да направи това предложение.

И тогава си представих нас двамата, притиснати на малкото легло, може би проснати на пода на жилището, избутали настрана боклуците, за да освободим достатъчно голямо пространство.

Чувстваше ли как дишането ми става учестено?

Наистина ли?

Нямаше начин да разбера.

— Извинявай — казах. — Просто се опитвам да… облекча нещата. Разбираш. Искам да кажа… когато те видях с онзи пикел…

Тя бавно кимна.

— Наистина ли няма да кажеш на никого?

Свих рамене.

— Какво значение има това?

Притворени очи. Кристи пазеше нещо за себе си.

— Възнамеряваш ли да ми кажеш?

Дълъг неясен поглед. Решаваше какъв вид лъжа може да поиска да ми каже. Мълчанието се проточи, след което последва същото леко тръсване на главата.

— Добре — въздъхнах. После се обърнах и започнах да си обличам скафандъра, а тя седеше и ме наблюдаваше. Всеки път, когато я погледнех, лицето й изразяваше нещо и тя сякаш искаше да го разкрие, каквото и да бе то.

Всеки път, когато видеше, че я гледам, лицето й се затваряше като врата.

Щом облякох скафандъра си и го херметизирах, излязох през шлюза и тръгнах по своя път.

През цялото дълго пътуване обратно се опитвах да разсъждавам рационално за случилото се, но не можех. Всичко, което идваше в главата ми, беше: „Какво може да промени това сега?“ и „Защо тя е толкова умислена?“

Беше достатъчно загрижена, за да вдигне брадва и да си помисли, че трябва да разцепи главата на обречения мъж.

В цялата вселена бяха останали живи по-малко от две хиляди души. Рано или късно всички щяхме да умрем, когато техниката започнеше да се поврежда, когато числеността ни намалееше, резервните части се свършеха… когато всички полудеехме и се втурнехме с викове чисто голи към въздушните шлюзове.

Представях си как разхерметизирам бронираната кола, отварям вратата на шлюза, как се изправям на крака, поемам дълбоко от противния въздух и… по дяволите. Не мога дори да си представя как би могло да изглежда това.