Чтение онлайн

Застанала така, ме загледа с умоляващи очи.

Почувствах, че дъхът ми спря в гърлото, уловен от непознато усещане.

Протегнах ръка с дланта към нея и казах много тихо:

— Кристи. Просто ми кажи какво става, съгласна ли си?

Тогава тя погледна надолу с помръкнало лице. Бавно затвори ципа и едва успях да доловя какво прошепна след това.

А то беше: „Мисля, че нещата от разтопен пастел са живи.“

Сдържах смеха си, втренчен в нея, с широко отворена уста.

Всичко това бе преди един цял живот, за всички нас.

Спомням си, когато бях малко момче, мисля на седем години, как седях с моя дядо, който тогава трябва да беше в началото на шейсетте, и двамата наблюдавахме съобщенията за ландера „Дискавъри“, който кацна на Европа и заби своята сонда дълбоко в бледочервения лед на лишеното от слънце море.

Спомням си как дядо ми казваше, че когато той бил седемгодишен и по телевизията показвали „Спутник“, неговият дядо бил ужасен до краен предел от тази направляема звезда — неговият дядо, родил се в годината, когато са летели братя Райт; човек, който си спомнял, че е бил седемгодишен, когато Блерио извършил своето легендарно прелитане над Ламанша.

Под ледената кора на Европа нямаше никакъв живот, а само кишаво море от органични бълбукащи водни мехури около безжизнени черни димки. Дядо ми почина няколко месеца преди първият човек да стъпи на Марс и да докаже, че там също няма живот и може би никога не е имало, точно както неговият дядо е починал малка преди „Аполо“ да докосне лунната повърхност.

Представях си, че аз вероятно ще умра, преди човек да достигне до най-близката звезда, който факт ще остане в паметта на някое малко момче.

Това показва колко неправ може да бъде човек.

А сега стоях тук, в безжизнената страна на химически чудеса на Титан, срещу една обезумяла жена и се задушавах в силно вълнение от недоумение и отказ.

Кристи не започна да спори с мен. В очите й нарастваше гняв, заместваше страха и го прикриваше с познатото его на учен, което бях виждал върху толкова много надути лица, така често преди понякога да кажат: „Е, ти си просто един техник“, и да се отвърнат. Мисля, че това се случваше по-скоро често, отколкото рядко.

Кристи ме поведе навън към бронираната кола и ми нареди да я закарам обратно долу на брега. Паркирахме превозното средство доста далеч от пункта с уредите, а тя ми каза да застана върху товарния кош.

— Стой тук и наблюдавай. Иначе ще излъчим твърде много отработена топлина и…

После се отдалечи без повече думи за мен.

При пункта взе чифт щипци и се зае с нещо, което, доколкото можех да видя, стърчеше от реголита на брега. Бърз поглед… да. Върхът на малко вакуумно шише. Когато го отпуши, от него бликна лека мъгла, подобно на дим от бутилка с дух, и се заизвива за кратко на кълба. Крайбрежният пейзаж отвъд стана сивкав на вид от изпарението.

— Какво е това вещество?

Тя дишаше тежко по радиовръзката, бе задъхана, а гласът й прозвуча високо в ушите ми, когато измъкна шишето от леда.

— Дестилат от брегови инфилтрати. Това… което те ядат.

Вече го бе измъкнала и бързаше към заскрежения район, където брегът с начупен лед се превръщаше в повърхност на Восъчното море.

— Какво смяташ…

— Мълчи. Наблюдавай.

Тя внезапно изтръска от шишето няколко капки прозрачна течност, която бързо коагулира и потъмня. Голяма вълна мазна мъгла моментално развали въздуха. После Кристи се затича обратно към мен, захвърляйки щипците и празното шише, докато минаваше покрай пункта.

И не измина много време, преди цветовете да разцъфнат.

Още преди да стигне до мен, на повърхността до ръба на брега започнаха да се появяват червени, жълти, зелени и сини капки. Излизаха на повърхността и после се плъзгаха навътре, слагайки началото на разпокъсани вихрушки около химическата разливка. Наоколо и надолу, те се спускаха под повърхността, без да изчезнат напълно, след това се показваха отново.

Димящата локвичка слуз започна да се свива.

А Кристи, която вече стоеше до мен, каза:

— Виждаш ли? Виждаш ли?

— Не зная какво виждам — отвърнах. — Аз…

Скочих долу от бронираната кола и с бавни подскоци в слабата гравитация се отправих през брега.

— Стой! — извика Кристи. — Спри, ще ги…

Спрях съвсем близо до бавно виещия се пожар от цветове, удивлявайки се как те оставаха отделени един от друг. Човек би помислил, че когато синият цвят докосне жълтия, линията на допира им леко ще позеленее. Нищо. Нито дори линия. Нито дори илюзия за зелено, регистрирано от моите земни очи.

Приличаха на рисувани амеби, както си ги представя едно дете, преди да погледне за пръв път през микроскоп и да установи, че „пипало“ означава точно това, което показва името.

Наистина изглеждаше, като че ли ядяха слузта.

Изведнъж синята капка, която се намираше най-близо до мястото, където стоях, стана неподвижна. Създаде краткотрайно петънце от оранжеви точки, което, изглежда, само за момент се издигна над повърхността й, после се махна и капката изчезна в бреговия лед.

Всичко стана за едно мигване на окото, твърде бързо за мен, за да разбера какво точно бях видял.

За около секунда другите я последваха в нищото, като изоставиха пушещата слуз, една изпаряваща се локвичка с по-малко от половината на първоначалната си големина.

Мисля, че стоях и се взирах около трийсет секунди с празна глава, преди да се опитам да си представя начини, по които човек би могъл да се справи с това, без да потърси магическата дума „живот“.

— Кристи?

Нищо. Но можех да чуя дрезгавото й дишане, което идваше незабавно до мен чрез радиовръзката, въпреки че тя можеше да се намира на километри от мен.