Чтение онлайн

— Не, не — отвърна HP инстинктивно, но в същия момент осъзна, че бе направил точно това.

Ерман трябва да бе забелязал промяната в изражението му, или просто предположи, че HP лъже.

Във всеки случай, той направи няколко широки крачки към него.

— Глупак мръсен! — изрева Ерман. — Дадох ти едно просто указание. Не говори с никого, не използвай електроника. А ти ме гугълмапваш! Със същия успех можеше да работиш директно за Водача, заслужаваш да те убия на място!

— Сори! — изплъзна се от устата на HP, който вече бе твърде ужасен, за да лъже като хората.

За секунда си представи как го закопават между туфите като някакъв проклет Бокстенски човек [101] и го изравят двеста години по-късно, за да изложат маринования му задник в стъклен буркан в местния музей във Фиердхундра. От мисълта за малко да се насере в гащите!

Ерман направи още няколко крачки напред, след което внезапно спря.

Остана така няколко секунди и, изглежда, обмисляше нещо. Без да каже и дума, се обърна и изтича обратно в къщата.

HP не изчака да види дали ще се върне с ловджийска пушка. Вместо това се обърна и се втурна по пътеката към шосето толкова бързо, колкото можеше. Над него продължаваше да се чува бръмченето на самолета. Изглежда, кръжеше.

След няколкостотин метра стигна до края на гората. Оставаше му около километър чакълен път през полето, преди да достигне относителната сигурност на шосето. Огледа се неспокойно през рамо. Мамка му, трябваше, разбира се, да свие мотопеда или поне да откачи запалителния кабел или нещо такова. Тук щеше да е открита мишена.

Е, късно беше да мисли за това.

Не чуваше шум от мотопед, но това се дължеше най-вече на проклетия самолет, който все още кръжеше около него. Той забеляза, че рекламният банер го няма. Какво правеше всъщност този идиот?

Той напусна мрака на гората и се затича по пътя. Приблизително на всеки десет метра хвърляше поглед през рамо. Все още нищо. Постепенно започна да овладява страха си. Ама че отявлен психопат се беше оказал онзи. Толкова страшно много благодаря, Манге, за хубавата насока!

Още един поглед назад. Нито следа от Ерман. Чудно!

Едва когато преполови пътя през полето, забеляза, че звукът от двигателя на самолета се е променил. Преди беше най-вече монотонно бръмчене, един тон по-високо или по-ниско, в зависимост от това къде се намира самолетът. Но изведнъж шумът се беше засилил, както по сила, така и по височина, и минаха няколко секунди, докато HP разбере причината. Защото внезапно, когато се обърна за пореден път, за да провери дали Ерман не го преследва, той вместо това откри, че самолетът се спуска право към него, все едно беше шибаният Кари Грант [102] ! Направо не можеше да повярва на очите си!

Приближаваше се все повече и повече, но чак когато самолетът изпълни цялото му полезрение, HP се осъзна и се изплаши наистина. Бученето на приближаващия двигател и шумът от вятъра в крилата удавиха всичките му мисли. Той видя въртящата се перка най-отпред и килнатия отдолу стоманен прът между колесниците, които връхлитаха към него, но все още му беше трудно да възприеме какво беше на път да се случи.

„Shit!“, беше единственото, с което мозъкът му допринесе, след което той се препъна в собствените си крака и се строполи на земята.

Усети порива на вятъра и свистенето на колесника, който се размина с главата му само на няколко дециметра, преди да налапа чакъла.

Шумът от двигателя започна да утихва и HP внимателно надигна ожуленото си лице, за да види как самолетът се изкачва за бавен ляв завой. Отне му малко време, докато се усети, че пилотът набира височина за втори опит.

„По дяволите!“, помисли си той паникьосано, изправи се на колене и принуди парализираните си крака да се раздвижат. Заряза чакъления път и вместо това сви през полето в посоката, в която знаеше, че се намира спирката. Прах и пръст се завихряха около краката му, а стърнището режеше крачолите му.

Рич-пам-рич-пам-рич-пам.

HP тичаше, както със сигурност не бе тичал друг път.

Оставаха поне петстотин метра до пътя, до спасението. Самолетът скоро щеше да е описал половината кръг. Сърцето му биеше така силно в гърдите, че той почти си помисли, че ще се пръсне. В устата си усещаше вкус на кръв, пулсът му биеше в тъпанчетата.

Той отново чу как шумът се засилва, когато самолетът се спусна към него в стил Алфред Хичкок и този път звукът бе дори по-оглушителен, ако това бе възможно. Тичаше панически, опита да се движи на зигзаг, за да бъде по-трудна мишена, точно както се правеше в „Counter-Strike“. Но това беше IRL, а не шибана компютърна игра! Самолетът се приближаваше все повече и, изглежда, нищо не можеше да го отклони от курса му.

Изведнъж той мерна нещо в стърнището на няколко метра пред себе си. Изглеждаше като някакъв вид пластмасов кол, приблизително два метра дълъг.

Не знаеше как точно му дойде идеята, но точно преди самолетът да го застигне, той се хвърли към кола, грабна го с две ръце и с единия му край под мишницата, горе-долу като рицарско копие, той легна по гръб.

Самолетът изпълни целия му свят, тътенът беше оглушителен. В същия миг, в който въздушната струя му изкара въздуха, той усети колът да среща нещо твърдо, след което бе изтръгнат от ръцете му.

И самолетът го подмина. HP отново се обърна по корем. Остатъците от разтрошения кол лежаха на няколко метра от него.

„Трябва да е ударил перката“, помисли си той, докато се изправяше на крака.

Самолетът бе възобновил изкачването си. Но този път двигателят не звучеше толкова разярено. Шумът се усилваше и спадаше, сякаш двигателят работеше неравномерно и HP можеше ясно да различи свистящ звук, който вероятно идваше от повредената перка.

Пилотът очевидно имаше проблеми, но HP не изчака да види дали ще ги разреши.