Чтение онлайн

Чуждестранни паспорти вероятно на по доста години, защото тя не можа да ги разпознае незабавно.

Отвори един от тях и изведнъж се оказа вторачена право в зеленикава снимка на светлокос мъж с мустаци и тъмни очила. Напомняше на Хенке. Линията на косата, чертите около очите, леко кокалестите скули.

Джон Ърнест, роден 1938 в Блумфонтейн, Южна Африка, според текста в паспорта.

Но това не можеше да е вярно. Въпреки цвета на косата, очилата и мустаците тя беше напълно сигурна. Мъжът на снимката беше баща и.

Мина почти цяла минута, преди той изобщо да се осмели да докосне телефона. Ръцете му трепереха толкова силно, че едва успя да стисне длан около метала.

Усети цифрите под върховете на пръстите си, не беше нужно дори да обръща телефона, за да се увери.

1

2

8

Естествено, всичко друго би било немислимо…

Той остави внимателно телефона на масата, след което направи обиколка около дивана. После още една…

Книгата остана да лежи на пода. Беше повлякла със себе си няколко големички кълба прах от рафта, но точно както и телефона, горната и страна беше съвсем чиста, което можеше да означава само едно. И двата предмета трябва да бяха поставени там съвсем скоро.

Той намери протокола от изземването в кухнята. Пет намачкани страници А4 по чиновнически изреждаха всяка вещ, която ченгетата бяха взели със себе си от жилището му. По средата на трета страница той намери това, което търсеше.

Посланието беше кристално ясно. Някой беше взел обратно книгата от склада на полицията и я беше оставил в апартамента му заедно с телефона. Точно както беше казал Ерман, Играта беше навсякъде и книгата, лежаща на пода на всекидневната му, доказваше, че дори СЕПО не беше изключение.

По шибаните дяволи!

Просна се на дивана и се загледа в телефона, прокарвайки пръсти през косата си.

Веднъж, два пъти; по-силно. Косми се откъснаха и заседнаха между пръстите му, но той почти не забеляза.

Телефонът можеше да е копие.

Той беше оставил своя собствен на Манге преди две години, а после Ребека беше поела нещата и го беше оставила в отдела за изгубени вещи. По-късно беше научил, че телефонът е собственост на „Acme телеком услуги“ АД, и предполагаемо те си го бяха получили обратно.

„Acme телеком услуги “ АД, горд член на PayTag груп…

Той спря да скубе коси, изтръска разсеяно космите между пръстите си, след което се протегна обратно за телефона.

Повърхността беше хладна. Вдигна слушалката към светлината и я завъртя, докато намери това, което търсеше. Две малки драскотини в единия ъгъл на остъклената предна страна от онзи път, когато увисна на една стена в Биркастан и татуирана мускулеста горила, на чиято врата беше надраскал със спрей малко предупреждение, направи всичко по силите си да го смъкне долу.

Копие, my ass!

Знаеше го още от първата секунда, когато видя мобилния на пода. Това беше неговият телефон.

Още преди да вдигне капака на долното отделение, тя беше започнала да подозира какво съдържаше то.

Миризмата беше това, което я накара да реагира. Парлив мазен мирис, който така добре познаваше.

Тя отмести бавно капака. В долната част на кутията имаше черен револвер с тънка кафява дръжка и пулсът и веднага заби по-бързо.

Устоя на незабавния импулс да вдигне оръжието. Вместо това се наведе напред и огледа револвера толкова старателно, колкото можеше. За разлика от много от колегите си тя не се интересуваше особено от оръжия. Служебният „Зиг-Зауер“ и компактният автомат, който беше подсилващото оръжие на охранителния екип, бяха на практика единствените, с които беше стреляла. Но в сравнение с пистолет или автомат револверът беше доста опростено оръжие. Въртящ се барабан по средата, който обикновено съдържаше шест патрона.

Дръжка, цев, спусък и голям ударник, който можеше да се дръпне с палец, това на практика беше всичко.

Тъпата цев караше оръжието да изглежда ужасяващо, малко като носа на булдог. Тя измери внимателно отвора с върха на малкия си пръст. Диаметърът беше приблизително същият като на нейното собствено служебно оръжие. Девет милиметра или там някъде, но тя знаеше, че калибърът на револверите обикновено се измерваше в хилядни от инча. Опита да преброи наум, но веднага се отказа.

На малката маса имаше лампа за четене, тя я запали и я вдигна така, че да освети вътрешността на металната кутия.

Точно под барабана откри гравиран текст.

Cal. 38, после дълго число, вероятно серийният номер на оръжието. Трябваше да го запише, разбира се. Изрови тефтер и химикалка от чантата си. Сверяваше го внимателно, докато преписваше цифрите. Удебеляваше ги двойно само за да удължи процеса. За да има с какво да занимае мозъка си.

Но отдихът беше временен.

Какво, по дяволите, беше намерила всъщност?

Тя разстла паспортите по масата пред себе си и ги запрелиства.

И петте бяха издадени в края на седемдесетте и съдържаха снимки, изобразяващи баща и.

На някои той имаше очила, мустаци или брада, на други беше с цвят на косата, различен от естествения му. Единственото общо, което имаха паспортите, беше, че никой от тях не носеше истинското му име. Тя погледна към металната кутия и още веднъж трябваше да се бори с импулса да вдигне револвера.

Но полицейското образование спечели и този рунд.

Оръжието беше безопасно там, където лежеше, да го докосне без ръкавици, би означавало да го замърси с отпечатъците си. Но да го поразмърда малко нямаше да е от значение.