Чтение онлайн

С барета синя 30 , Кипър 1964, беше написан някой от задната страна, а старомодният завъртян почерк толкова много напомняше на този на татко, че сърцето и прескочи.

Качеството на снимката не беше най-доброто и много от лицата едва се различаваха. Но един от мъжете, клекнали на долния ред, имаше добре познати и черти на носа и очите. Баща и войник на ООН ли е бил? Защо тогава никога не го беше споменавал?

Знаеше, че той е бил офицер от запаса като млад, оттам се познаваха с чичо Таге, а срещите на войнишкия клуб бяха едно от малкото неща, които го развеселяваха. Но звучеше странно баща и да е служил в чужбина, без никога да го спомене. Наистина той не беше точно от разговорливия тип, но трябваше във всеки случай да има някои от онези знаменца, дипломи или други сувенири, с които колегите и, които бяха служили в ООН, пълнеха офисите си.

Тя на няколко пъти прерови мислено дома от детството си, но не можа да си спомни нито един такъв предмет. Колекциите на мама от испански кукли на бикоборци и юбилейни чинии бяха на практика единствената украса, която бяха имали вкъщи, а малкото вещи, които баща и остави след себе си, също не предоставяха никакви следи. Освен ризите и костюмите му, няколко тежки мебели и захабената му пишеща машина цялото му наследство можеше да се побере в торбичка от магазина за алкохол.

Беше принудена, малко или много, да изостави и идеята, че револверът е бил старото служебно оръжие на баща и. Запасните офицери през петдесетте и шейсетте, доколкото тя можа да проучи, са получавали пистолети, не револвери, а и освен това от Въоръжените сили щяха да се обадят, ако оръжието му липсваше. Нищо от намереното в сейфа не стана понятно и всъщност имаше само един човек, който можеше да и помогне да си изясни нещата.

Тя придърпа клавиатурата, логна се в хотмейл акаунта си и отвори ново съобщение.

Втурна се към асансьора, но тъй като осъзна, че той отива към Градския музей, вместо това се насочи към голямото каменно стълбище на няколко метра оттам.

Вземаше по две стъпала наведнъж и избута няколко родители с малки деца, спринтирайки към входа. Изоставаше действително, но от асансьора до входа на музея имаше дълъг остъклен коридор. Никакъв шанс онзи да измине целия път дотам, преди самият той да го е направил.

Автоматизираната врата едва успя да се отвори и той вече беше вътре.

Точно както си и мислеше, беше стигнал пръв.

Пое си няколко дълбоки глътки въздух, след което тръгна бавно през коридора, водещ към лъскавата врата на асансьора.

Скърцайки с челюсти, той усети кръвта да нахлува към клепачите му. Вратите щяха да се отворят всеки момент и той да се изправи лице в лице срещу Ерман.

Защото именно Ерман беше видял!

Избръснат, измит и свалил няколко кила. Но все тая, пак си беше той.

Пичът очевидно не беше изгорял в пущинака във Фиердхундра, а изглежда и алергията към електричество, която го беше прогонила в low-techland, вече не го тормозеше.

Което означаваше?

Това смяташе да разбере веднага щом скапаните врати се отвореха. С радост прилагайки повече насилие, отколкото щеше да е нужно…

Той отваряше и стискаше юмруци, усещаше вкуса на адреналин с езика си.

Минаха десет секунди.

Двайсет.

Трийсет.

Вярно, асансьорът беше от бавния вариант за хора с увреждания, но все пак. Вече трябваше да е пристигнал.

Той заблъска по копчето за повикване, после се огледа и за няколко секунди обмисли дали да не изтича обратно горе на площада.

Но изведнъж асансьорът издаде звънтящ звук, който накара HP почти да изскочи от обувките си.

Сърцето му правеше салта в гърдите, той вдигна юмруци и се подготви.

Вратите бавно се плъзнаха.

— Да, здравейте.

— Добър ден, приятелю, или може би по-скоро добро утро.

— Да, тук наистина е сутрин. Хубаво, че звъните, между другото, всичко готово ли е?

— Повече или по-малко…

— Какво имате предвид? Не трябваше ли…

— Не се безпокойте, скъпи приятелю, парченцата скоро ще се наредят.

— Надявам се, че неуспехът не е алтернатива.

— Така е, разбирам това…

— Скъпа Ребека, така се радвам да те видя!

— Здрасти, чичо Таге, и аз така…

Тя беше подранила с десет минути за срещата им, но той, естествено, вече беше там.

— Мислех, че си в чужбина, кога си се прибрал? — тя се наведе над масата за кафе и целуна стария мъж по бузата.

Мирисът му си беше същият. Сапун за бръснене, афтършейв, пура и още нещо познато. Нещо, което харесваше…

— О, преди няколко седмици, ти искаш ли нещо? Кафе, чай? Не, ама че съм глупав… Госпожице!

Той махна на сервитьорката.

— Едно капучино, за предпочитане с мляко без лактоза, ако е възможно?

Той се усмихна на Ребека, но минаха няколко секунди, преди тя да успее да отвърне на усмивката му.

Изглежда забеляза реакцията и.

— Съжалявам, че не се обадих по-рано, мила Ребека, но откакто се прибрах, календарът ми е съвсем запълнен… Трескави времена са в момента, но това сигурно го знаеш не по-зле от мен.

Той отново се усмихна и след това отпи от кафето си.

— Разбира се — промърмори тя. — Естествено — добави после с по-ясен глас.

Сервитьорката се върна с капучиното и и тя бързо отпи една глътка.

— Та как върви в новата работа, Ребека? Мога да си представя, че е малко по-различно от работата в Службата за сигурност…