Чтение онлайн

— Съжалявам…

Той продължи да рови из снимките.

— Ето!

Подаде и няколко черно-бели картички. Типични групови снимки, които можеха да са от което и да е предприятие. Множество сериозни мъже в костюми, някои с бели престилки. Общо към шейсет-седемдесет души, наредени в три редици върху голямо стълбище.

— Снимката е направена през 66-а или 67-ма, струва ми се… Това съм аз.

Той посочи занизан млад мъж в средния ред. Приликата беше явна.

— Млад и стилен — засмя се той. — Вече останахме само аз и…

Той прокара пръст по редиците лица.

— Ето — каза той, но тя вече го беше намерила.

На задния ред, третият човек отляво. Изведнъж и се догади.

— Полковник Пелас — каза той и посочи, но тя се беше съсредоточила върху съвсем друго лице.

Това на баща и.

Стояха в просека между дърветата. Макар че беше тъмно и първоначално той беше далеч, нямаше никакви проблеми да ги разпознае. Високият изправен старец с бастуна.

До него по-свитият силует на Манге. От чашите им кафе се издигаше пара.

Впоследствие, след като се приближи до тях през снега, той успя да различи още хора между дърветата. Десетки, може би дори стотици мълчаливи силуети, които изглеждаха, сякаш го наблюдаваха. Усещаше как снегът скърца под краката му, но колкото и да беше странно, почти не се чуваха звуци. Двамата мъже вече имаха компания в просеката. Още четири фигури, всички с бели Гай Фокс маски, с нарисувани извити мустаци и козя брадичка.

— Добре дошъл, Хенрик — каза Водача, когато той пристъпи в просеката.

— Искаш ли кафе? — Манге му подаде пластмасова чаша и той я взе, без да каже и дума.

— Кои са тези там? — той кимна към четиримата маскирани.

— Не знаеш ли? — подсмихна се Водача.

— Двама от тях са напълно безинтересни, но другите двама може да се окажат жизненоважни.

Първият направи крачка напред и подаде ръка. Въпреки обемистите зимни дрехи, той можеше да различи четвъртитото мускулесто тяло. Те се здрависаха.

— Приятел? — попита HP, но не получи отговор.

Следващият човек пристъпи напред.

— Враг? — опита отново.

Все още никакъв отговор.

Третият човек беше жена, беше напълно убеден.

— Приятел? — попита пак.

За миг му се стори, че тя сви рамене.

Подаде ръка на четвъртата фигура, но вместо това човекът се наведе към него и прошепна нещо в ухото му. Гласът беше добре познат и толкова тъжен, че го заболя.

— Лабиринтът Лутерн — прошепна тя. — Трябва да ни спасиш. Учителя…

В далечината изграчи гарван. Два пъти по някакъв зловещ начин, който го накара да настръхне. Сенчестите фигури между дърветата изведнъж се раздвижиха. Заклатушкаха се към просеката като облечени в черно зомбита. И той внезапно разбра кои бяха…

— Още — изсъскаха те.

— ОЩЕЕЕЕ!!!

В следващия миг той вече тичаше. Снегът хвърчеше около стъпалата му, сърцето биеше в гърдите.

Светлината от пътя се виждаше далеч в хоризонта.

— Ще се видим в лабиринта Лутерн, номер 128… — извика Водача след него. Или не се ли чу всъщност гласът на Манге…

Ребека излезе на стълбите и вдиша дълбоко няколко пъти.

Свежият въздух накара гаденето да премине и след минутка тя се чувстваше значително по-свежа.

Едно по едно парченцата от пъзела като че се нареждаха. Мисията на ООН, ядрената програма. Татко и чичо Таге. Паспортите, тайните посреднически мисии. После правителството на Палме, което ги предава. Яростта на татко. Банковият сейф на „Свеавеген“, отворен през 1986-а. Едрокалибреният револвер с два изстреляни патрона, който така беше притеснил чичо Таге. Който не биваше да бъде проследен до…

Събития от миналото…

Свеавеген.

1986-а.

Яростта на татко.

Револверът е УПО, Улоф Палме оръжие.

Тя извади телефона си от чантата. Пръстите не я слушаха съвсем и и бяха необходими два опита, преди да въведе правилния пинкод.

Имейлът от чичо Таге се появи почти мигновено, но мина около минута, преди да се зареди и прикаченият файл. Черно-бял клип от трезора, дълъг трийсет и две секунди и явно идващ от някоя от камерите в коридора.

Мъжът, който се зададе по пътя и сви в стаята, където се намираше нейният сейф, носеше слънчеви очила, а освен това имаше и бейзболна шапка, смъкната над челото.

Но въпреки това тя го разпозна без никакви проблеми.

Беше Манге.

Мамка му, ама че шибани кошмари имаше. Предишния път се дължеше на змийската отрова, този път предполагаемо на лекарствата. Хапчетата бяха предназначени за коне, не за хора, което определено обясняваше доста.

Чакането в апартамента щеше да го побърка. Нямаше Xbox, Playstation или друга игрална конзола, с която да убива времето, а всичко, което успя да изнамери като телевизия, беше стар буркан с основния пакет програми. Нямаше да издържи повече епизоди на Емърдейл и Дните на нашия живот, а освен това вече беше набил две злобарки и трета сесия щеше гарантирано да му разрани джойстика. За щастие поне имаше стабилен запас от цигари.

Той запали поредното „Марлборо“ и отново започна малката си домашна разходка. Всекидневната, кухнята, антрето — и обратно.

Няколко секунди отдих, за да успее да помисли.

Значи един от тях беше предател, поне ако вярваше на мистериозния Е.П., който му изпрати съобщението — чрез смартфона на Нора.

Е.П.

Един Приятел 68 ?

Никой освен малката им лига не знаеше, че телефонът на Нора се намираше в апартамента му. Така че съвсем логично Е.П. също трябваше да бъде някой от групата.