Чтение онлайн

Приятел.

Враг.

Проблемът беше, че не можеше да изключи никого.

Джеф го мразеше още от случката на „Биркагатан“, а отношенията им далеч не се бяха подобрили през последните дни.

Вярно, Хаселквист с qv твърдеше, че bygones were bygones, но това, естествено, можеше да бъде чиста лъжа. Той беше прецакал пича горе на Е4. Напръска го със сълзотворен газ, унижи го и го провали по време на неговия End Game.

Такава несправедливост не се преглъщаше от раз, дори да си гърбушкото Кент.

Нора беше малко по-трудна за разбиране. Но очевидно тя стоеше зад пожарите, вероятно както този в апартамента му, който почти му видя сметката, така и изгасналия от само себе си в магазина на Манге.

Освен това не беше изоставил напълно мисълта, че тя го тровеше с ония хапчета.

Последното име в списъка беше старият му приятел Фарук Ал-Хасан, a.k.a. Магнус Сандстрьом. Мамещият Манге, който с благословията на Водача го беше залял с толкова лъжи, че той не можеше дори да опита да отсее кои от преживелиците му през последните две години бяха истински.

Всичко на всичко нелоша колекция заподозрени — успех с разнищването на тоя случай, Коломбо!

Така че защо просто не си останеше вкъщи? Защо да се излага на риск с целия този побъркан проект? Гледай ти — още два добри въпроса, които нямаха разумни отговори…

Питър Фолк 69 очевидно трябваше да работи извънредно.

Ребека слезе от ескалатора в секундата, когато прозвуча предупредителният сигнал, и тя успя да се шмугне в претъпканото метро точно преди вратите да се затворят.

Потни туристи, повечето от които с чанти на кръста, шапки и бутилки вода, което вероятно означаваше, че бяха американци. Тя се озова право по средата на групата, без да има къде да се хване.

Някой я притискаше откъм гърба и тя опита да се премести настрани доколкото можеше.

Климатикът поне изглежда беше пуснат, защото тътнеше, и заедно с шума от влака ставаше трудно да се чуе какво казваха хората.

Човекът зад нея отново я бутна и тя тъкмо щеше да се обърне, за да му обясни, че няма накъде да се мръдне, когато чу познат глас в ухото си.

— Не се обръщай!

— Манге, какво, по…!

Тя мерна бейзболна шапка и чифт слънчеви очила с периферното си зрение.

— Нене, не се обръщай, по дяволите… — той сложи ръка на гърба и.

— Окей — тя продължи да гледа в обратната посока.

Това беше, меко казано, нелепо и ако той не звучеше толкова притеснен, вече щеше да е пренебрегнала инструкциите му.

— Изпратих ти нещо — прошепна той. — Прочети го и ще разбереш как стоят нещата…

— Виж, Манге, това е просто… — тя завъртя глава.

— Нене, не трябва да се обръщаш. Следят те, той те следи!

— Кой, Манге? Кой би могъл да ме следи?

— Самер, естествено! — гласът му прозвуча уплашено.

— И защо да го прави, Манге? Доколкото знам, той е прекалено зает да търси теб. Сигурно доста би се зарадвал, ако ви събера заедно…

Мотрисата се наклони и тя за малко да се просне на земята, но гъсто наблъсканите тела около нея и помогнаха да се задържи изправена.

— Не се шегувай с това, Бека — изсъска Манге.

— Не се шегувам, Манге. Хенке вече се опита да ме убеди, че чичо Таге е Водача, а сега явно е твой ред, но за разлика от вас двамата чичо Таге ми е помагал, спаси ми кожата на два пъти…

Гласът по говорителите обяви следващата станция, на която тя не чу името и влакът намали скоростта.

— Освен това имаш нещо мое, Манге… — каза тя.

— К-к’во?

— Не се прави на глупав. Банковият трезор на „Свеавеген“. Открадна от сейфа ми метална кутия, която принадлежеше на баща ми. Видях те на записа…

— Не знам за какво говориш, Бека — каза той малко припряно. — Виж сега… — той се наведе по-близо до ухото и. — Играта е като теста на Роршах — онези мастилените петна, знаеш. Мозъкът има собствено тълкуване и сам запълва дупките. Човек вижда само това, което иска да види, Ребека…

Влакът стигна перона, спря рязко и тя отново едва не падна.

Вратите се отвориха и хората се заблъскаха във всички посоки.

Когато си възвърна равновесието и се огледа, него го нямаше. Минаха няколко минути, докато открие мобилния телефон, който беше пъхнал в джоба и. Лъскав и сребрист със стъклен сензорен екран.

Вече беше подредила почти целия пъзел.

Или поне така си мислеше. Баща и, Андре Пелас, ядрената програма, банковият сейф, Таге Самер… Всички брънки бяха свързани, а веригата можеше да стане и още по-дълга, ако се включеше и немислимото: револверът, „Свеавеген“ и Улоф Палме…

Но засега опитваше да усмири препускащото си въображение.

Вместо това продължи да клати веригата, която беше започнала преди няколко дни:

Татко и Андре/Чичо Таге служат заедно в ООН.

Татко е несправедливо отстранен за действие, което смята за правилно.

Чичо Таге отново назначава татко в тайната ядрена програма. Изпраща го на секретни мисии до САЩ, за да обменя информация с американците. Прави това години наред, въпреки че проектът официално е прекратен. Продължава чак докогато онзи вестник започва да се рови в работата им в средата на осемдесетте. Тогава всички се паникьосват, проектът е заровен веднъж завинаги и без предупреждение татко отново се оказва на улицата, а всичко, в което той и чичо Таге са вярвали и за което са работили през годините, попада в кошчето за боклук.