Чтение онлайн

Халюк веднага изгаси телевизора и се изправи на крака. Айдан се опита да предизвика мъжа си — усмихна му се с лека насмешка и рече:

— Какво ти стана? Ти не гледаше ли филма?

Халюк я хвана за ръцете и я накара да стане:

— Хайде, стига, ела да отидем оттатък!

Прегърнати, тръгнаха към спалнята.

Любиха се — направо, без игри, но изпитаха силна възбуда и страст. „Може би с по-голямо желание от всеки друг път.“ — мислеше си след това Айдан.

Тази вечер Айдан притихнала се сгуши до мъжа си и щастлива се готвеше да заспи. И точно преминавайки през онзи праг, през който сънят изтрива истините от деня и създава свои приказни сънища, някъде дълбоко в себе си, под всичките си чувства, Айдан почувства лекичко потрепване — гневът й се надигаше.

В онзи кратък миг на полубудност — полусън Айдан изпита гняв — към себе си, към Халюк и особено към Джем, защото смяташе, че неговата сянка, паднала над брака им, промени връзката им — признанието на Халюк, нейните сълзи… Това чувство беше все още смътно и неясно, но подсказваше, че ще се развие и порасне. И може би пак поради унесеността, предшестваща съня, тя не успя да се замисли и да разбере, че двамата мъже, срещу които се гневеше, изобщо не разбираха какво се случва, че единствено тя беше наясно с нещата.

В някои домове, като се събудиш сутринта, се усеща едно особено спокойствие и мир, което не може да се обясни, и което е смесица от миризми, гласове, тишина, съчетани с подходяща светлина. Нещо като стара, поизносена, но удобна дреха, която те обгръща от всички страни; усещане за сигурност и топлота, по-близко до майчина прегръдка, отколкото до прегръдка на любим. Може и да не е щастие, но прилича на място, на което си спрял да си починеш и помечтаеш, вървейки към щастието. И даже, ако на човек, гонещ щастието, му се наложи да преживее още няколко изпитания, може да предпочете да си остане завинаги на това място.

В тази съботна сутрин, докато се обличаше, чуваше гласовете на Селин и Халюк от кухнята и си мислеше, че нейното място е тук — няма нужда от нови пътувания, нито от безсмислени приключения. За човек, невкусил чудната смесица от чувства: от състрадание, съчувствие, умиление до въодушевление и възторг, сегашното усещане можеше да се приеме за щастие. И Айдан му повярва в онзи миг. Спокойствието й се струваше щастие.

При всичкото спокойствие обаче, над малкото розово облаче на щастието, върху което се носеше Айдан, от време на време помръдваше призрачната сянка на Джем. Споменът за приятното усещане, което изпитваше, разговаряйки с него, надигаха притеснение в душата й. Поради това, а и за да се отърси от напрежението и безпокойствата в последните дни, Айдан реши да остане по-близо до семейството си. В края на седмицата не заведе Селин при майка си както обикновено, а предложи тримата заедно да отидат в гората. Може би искаше и тя, и семейството й да изживеят нещо различно.

Гората ги посрещна както в приказките.

Пролетното слънце упорито се опитваше да премине през клоните на дърветата и да огрее и най-потайните кътчета. Сноповете светлина, успели да се преборят с клоните, падаха върху земята и в тях като малки тъмни точици се виждаха мушици, бръмбарчета. Горски цветя — розови, жълти, червени, морави, тихи и смирени, наблюдаваха играта на светлината и сенките и може би тайничко се надяваха една слънчева капчица да се прокрадне през клоните — право върху тях, и да засили боите им. Селин беше на седмото небе от радост, усмихната и възбудена, беше част от приказката на гората. Тичаше, криеше се зад дърветата, прескачаше устремените към земята слънчеви снопове, после неочаквано клякаше, гледаше нещо и през рамо поглеждаше идват ли майка й и татко й.

Хванала мъжа си под ръка, облегнала се с цялото си тяло върху него, Айдан бавно пристъпваше и изпълнена с гордост гледаше дъщеря си. Наоколо беше тихо. Само от време на време по странични пътеки се появяваха сериозни двойки с ярки разноцветни анцузи — като че не бяха от този свят, и мълчаливи и съсредоточени вървяха бързо, бързо.

Халюк посочи Селин:

— Много е красива, нали? — после, все едно, че й доверяваше тайна, добави — ние я направихме!

Обичаше да повтаря това. Нещо като напомняне, пред себе си и Айдан, че между тях съществува здрава връзка — завинаги, и това го изпълваше с увереност и гордост.

Усмихвайки се, се наведе към ухото на Айдан:

— Ще се умори и ще заспи рано тази вечер, нали?

Айдан стисна ръката на Халюк:

— Не се притеснявай, аз ще я приспа, пък и ще е изморена…

Този кратичък разговор ги върна назад във времето, когато бяха млади; почувстваха се жизнени, силни, готови да се справят с всички трудности в живота. В гората животът стоеше пред тях като един огромен, дъхав букет от дървета, цветя, листа, светлина, прохлада, сенки, щастливо мълчание, примесено с шепот.

Не бързаха. Пристъпваха бавно, наслаждавайки се на момента. На Айдан й се струваше, че снощните преживявания са останали много, много назад в годините, и се чудеше дали изобщо ги е преживяла.

По време на разходката изобщо не отвориха дума за работите на Халюк в болницата. И двамата инстинктивно чувстваха, че трябва да стоят далеч от темата за главния лекар. Говориха за приятели и познати, разказваха си малки клюки и така се чувстваха сами — отделно от всички останали. Всички, извън тях тримата, сега й се струваха чужди и далечни хора. Шегуваха се с ранното лягане на Селин.

Халюк спря:

— Измори ли се?

Гласът му прозвуча толкова обичлив и загрижен, че Айдан не се сдържа — целуна лекичко мъжа си по устните.

— Малко… Но мога да вървя още.

— Хайде да се връщаме.

Повикаха Селин.

Когато излязоха от гората, на душата й беше леко. Спокойствието и тишината на гората я бяха обладали — страховете и безпокойствата й бяха изчезнали. Един лек полъх на вятъра беше достатъчен, за да разпали подобната на мъничък огън радост в нея. Айдан чувстваше, че за да посъживи още малко радостта, трябваше да направи нещо — някакво малко усилие, затова разпалено извика:

— Искаш ли да отидем да обядваме някъде?

По време на обяда Айдан почувства болка — неочаквана, моментна, но силна — като при рязко движение след старо навяхване. Споменът за Джем и неизядените зелени маслини в миг се размърда някъде в дълбокото на душата и накара пластът спокойствие, който го затискаше, да се размести. Нямаше видима причина за това. Гореща вълна заля лицето й, почувства, че се изчервява, но съпругът и дъщеря й не го забелязаха. Споменът изчезна също така мигновено, както се беше появил. На негово място остана необяснимо безпокойство. И може би мъничко страх.