Чтение онлайн

Отворих уста да попитам Бека и Каси на колко години им изглежда, защото на мен отново ми се видя на осемнайсет или деветнайсет, в разцвета на младостта и силите си, и в никакъв случай толкова древен и загадъчен, че да не мога да се докосна до него.

Не! Вслушай се в себе си! Ще прозвучи тъпоумно, като казано от Бека, Каси и останалите. Мисли, Зоуи! Той е твой враг. Не го забравяй.

Успях да преодолея шока от физическата му красота и хипнотичното въздействие и разбрах, че докато се разправях вътрешно със себе си, той беше заговорил:

— Затова реших да помогна лично на този клас, след като ви се струва толкова трудно да следвате указанията на инструкторите си.

Класът се засмя топло и сърдечно. Аз вдигнах ръка. Кехлибарените му очи се разшириха от изненада, но той каза с усмивка.

— Какво удоволствие е за мен, че първият въпрос идва от най-специалната ни ученичка. Да, Зоуи, с какво мога да ти бъда полезен?

— Това, че вие поемате класа по актьорско майсторство, означава ли, че Ерик Найт няма да бъде тук известно време? — нямах намерение да го питам нищо, но водена от вътрешния си инстинкт, вдигнах ръка и реших да предизвикам гнева на избухливия безсмъртен.

Но въпросът ми, поне видимо, не го обезпокои.

— Предполагам, че Ерик Найт ще се върне в «Дома на нощта» по-скоро, отколкото си мислят някои. Но за съжаление няма да е в състояние да преподава, нито да изпълнява другите си задължения… поне за известно време.

Усмивката му стана още по-широка и топла и аз усетих завистливите погледи на Бека, Каси и останалите момичета. И осъзнах с ужас, че не бяха чули и дума от това, което каза Калона. Не разбраха, че току-що бе заплашил Ерик и бе обявил, че тялото му скоро ще бъде донесено в чувал. Единственото, на което бяха обърнали внимание, бе прекрасната мелодия на гласа му. И единственото, което разбраха, беше, че той дари мен с вниманието си.

— А сега, скъпа Зоуи, или както обичам да те наричам, Ая, те удостоявам с честта да избереш кое произведение да изучим първо. Избирай внимателно. Целият клас очаква решението ти. И знай, че аз ще играя главната роля, каквото и да избереш — той се приближи към мен. Бях седнала на втория чин, точно зад Бека, и забелязах как тя потръпна цялата от близостта му. — А за теб ще запазя роля, която отговаря на личната ти драма.

Погледнах го и сърцето ми задумка толкова силно в гърдите, че нямаше начин той да не го чува. Припомних си онези сънища, припомних си прегръдките му и онези, прилични на змийчета, ледени струйки отново излязоха от тялото му… започнаха да се увиват бавно около мен… и да ме карат да копнея за докосването на мастиленочерните му криле…

Той ще направи нещо на Ерик! Залепнах за тази мисъл и усетих, че студените нишки отпускат хватката си. Както и да се развиеха нещата между нас, не можех да остана безразлична към съдбата на Ерик.

— Знам коя е най-подходящата пиеса за нас — казах, горда, че гласът ми е ясен и силен.

Той се усмихна доволно.

— Заинтригува ме. Какъв е изборът ти?

— «Медея» — отвърнах без колебание. — Древногръцката трагедия разказва за времето, когато боговете все още ходели по земята. Показва ни какво става с човек, събрал в себе си огромна доза високомерие.

— Ах, да, високомерие! Демонстрация на божествена арогантност. Надявам се да ви хареса — изкусителната нотка все още присъстваше в гласа му, но очите му светеха от гняв. — Надявам се да откриеш, че високомерието е черта на смъртните, а не на боговете.

— Няма ли да режисирате пиесата? — попитах подчертано невинно.

— Напротив. Сигурен съм, че ще се получи много добре и без намесата ми. Ще те оставя да се потрудиш над ролята на Медея — той откъсна поглед от мен и насочи харизмата си към останалия клас. — Разучете пиесата тази вечер. Утре ще започнем репетициите. А сега, деца мои, е време за почивка. Ще се радвам да ви видя отново.

Обърна се и излезе бързо, както беше влязъл. Настъпи пълна тишина, която продължи доста дълго. Най-после станах и без да се обръщам конкретно към някого, казах:

— Ще потърся няколко копия от «Медея».

Станах и отидох в дъното на стаята към шкафовете със стари ръкописи. Но отварянето и затварянето на чекмеджетата и вратичките не успя да заглуши нарастващия шепот зад гърба ми.

— Защо й оказа такова голямо внимание?

— Не е честно!

— Ако това е някаква мистерия на Никс, тогава, благодаря.

— Да, по дяволите. Значи, ако не си Зоуи Редбърд, не струваш и пукната пара за Никс.

— Богинята й дава всичко, което си пожелае. А за нас не оставя нищо.

И продължиха в същия дух. Гласовете ставаха все по-гневни и тонът се повишаваше все повече. Явно се оказах изкупителната жертва, върху която можеха да излеят натрупалите им се напоследък гняв и ревност, които досега не можеха да изразят, защото Калона манипулираше психиката им.

Беше повече от ясно, че падналият ангел унищожаваше методично любовта на хлапетата към Никс и днес бе използвал мен за тази цел. Те не можеха да видят силата и благородството на своята богиня, защото физическото присъствие на Калона блокираше съзнанието им, както земята закрива сиянието на луната по време на лунно затъмнение.

Намерих кашона с копия на сценария на «Медея», занесох го до чина на Бека, сложих го пред нея и отговорих на въпроса в очите й:

— Ето. Раздай ги — и без да кажа друго, излязох от стаята.

Стъпих на тротоара в сянката на училището и се облегнах на гладката като лед смес от камъни и тухли, от която бяха направени всички сгради в «Дома на нощта», както и отделящата ни от останалия свят стена. Треперех цялата. С появата си Калона бе настроил целия клас срещу мен. За тях явно нямаше значение, че аз не въздишах по него, като останалите момичета. Не им направи впечатление дори и фактът, че аз го ядосах. Всичко, за което мислеха, беше вълшебната му красота и специалната му проява на внимание, която ме постави някак си над и встрани от тях.

И те ме намразиха за това. Но това не беше най-ужасяващото. Най-плашещата и невероятна част от всичко беше, че те започваха да мразят Никс.

— Трябва да го прогоня оттук — казах на глас, сякаш давах клетва. — Без значение как, но трябва да го разкарам от «Дома на нощта».

Тръгнах към конюшните. Вървях бавно, но причината не беше единствено фактът, че напуснах последния час малко по-рано и затова имах достатъчно време до началото на шестия час по езда. Вървях бавно, защото ако не внимавах, сто процента щях да се подхлъзна и да навиря крака. Ако си счупех нещо, щеше да се наложи да останем по-дълго тук.