Чтение онлайн

Някой беше хвърлил сол и пясък по тротоара, но това не помагаше, защото ледената буря продължаваше да вилнее из града. Леденият дъжд се изливаше, вълна след вълна, и превръщаше света в гигантска сладоледена торта. Беше красиво, но по един зловещ начин, като че ли беше част от страшен сън. Докато залитах и се пързалях по няколко метровата отсечка от класа по актьорско майсторство до конюшните, дойдох до заключението, че няма как шестимата да извървим незабелязано пътя до портата, без да споменавам за двата километра до манастира на бенедиктинките на ъгъла на «Луи» и Двайсет и първа.

Дощя ми се да седна по средата на мокрия път и да заплача с глас. Как щях да ги измъкна оттук? Имах нужда от джипа, но не можех да го скрия от погледа на Неферет. Другият вариант беше да се движим пеша, което щеше да ни забави дори и при нормални обстоятелства. А при тази буря, която покриваше улиците и тротоарите на Тулса с лед и мрак, за нас щеше да бъде не просто бавно, а непосилно.

Вече достигах входа на конюшните, когато дочух присмехулен грак от клоните на големия стар дъб пред сградата. Първата ми реакция беше да се плъзна бързо към вратата и да се скрия вътре. Дори забързах натам, но изведнъж се ядосах и се заковах на място. Поех дълбоко въздух, за да се успокоя, и без да поглеждам към птицеподобното създание с ужасяващи човешки очи, което ме гледаше втренчено от клоните на дъба и всяваше страх в душата ми, прошепнах.

— Огън, имам нужда от теб — изпратих мислите си на юг, в управляваната от тази стихия посока, и почти на мига усетих да ме облива топла вълна. Около мен имаше някой, който чакаше и слушаше. Обърнах се рязко и погледнах към заскрежените клони на дъба.

И вместо гарван, зърнах отвратителния призрачен образ на Неферет. Беше точно по средата на дървото, където се разклоняваха първите клони. Излъчваше мрак и злина. Нямаше вятър, но дългите й коси се виеха около нея, сякаш живееха свой собствен живот. Очите й светеха по-скоро в ръждиво, отколкото в червено. Тялото й беше полупрозрачно, а кожата й светеше със странна, неземна светлина.

Съсредоточих се върху една мисъл — ако тялото й беше прозрачно, значи в действителност тя не беше тук. Това уталожи страха ми и аз възвърнах способността си да говоря.

— Нямаш ли си друга работа, че ме шпионираш? — зарадвах се, че гласът ми беше стабилен. Дори повдигнах войнствено брадичка и се взрях в нея.

— Между нас остана нещо недовършено — устата й не се движеше, но гласът й заехтя зловещо около нас.

Изкопирах едно от гадните изсумтявания на Афродита и казах:

— Ясно. Май нямаш нищо по-интересно за вършене и затова ме следиш. Само че аз съм заета и нямам време да се занимавам с теб.

— Трябва да се научиш да уважаваш възрастните.

При тези думи тя се усмихна и красивата й уста започна да се разтяга и разтяга, докато се превърна в огромната паст, откъдето внезапно с отвратителен звук, от който ми се прииска да повърна, изскочи цяла армия паяци. Образът й се разпадна на стотици и хиляди многокраки същества, които загъмжаха като разбунен мравуняк.

Приготвих се да изкрещя и вече отстъпвах назад, когато чух шумолене на крила и един гарван-демон кацна на дървото. Примигах в очакване паяците да го напъплят, но те се разтопиха в нощта и изчезнаха. Останаха само дървото, гарванът и страхът ми.

— Зззззоуи — изсъска съществото към мен. Очевидно беше гарван от дъното на хранителната верига, който все още не бе усъвършенствал говора си като Рефаим. — Миррррришеш на ллллллято.

Той отвори тъмната си човка и аз видях раздвоения му език да опипва въздуха между нас, сякаш искаше да усети вкуса ми. Това вече беше прекалено. Първо Неферет ми изкара ангелите, а сега това… това птицеподобно искаше да ме довърши. По дяволите, не!

— Писна ми от вас, изроди такива! Писна ми от баща ви и злата Неферет, които искат да властват над всичко и над всички!

— Татко каззззза намери Зззззоуи и аззззз намира Зззззоуи. Татко каззззза следи Зззззоуи аззззз следи Зззззоуи.

— Не, не, не! Ако исках някакъв шантав баща да ме следва по петите, щях да извикам Загубеняка. Затова ти казвам — на теб, на баща ти, на братята ти и дори на Неферет: Разкарайте Се От Мен!

Вдигнах ръце и изстрелях огън към него. Той изграчи и литна нагоре, размаха изплашено криле и след миг се скри от погледа ми. След него остана миризма на опърлени пера и тишина.

— Не е много разумно да ги предизвикваш — чух познат глас. — Дразнещи са, но стават още по-нетърпими, като им опърлиш перата.

Обърнах се към конюшнята. Старк стоеше до отворената врата и ми се усмихваше.

— Ето една от разликите между нас. Ти искаш да се разбираш с тях, аз — не. Затова не ми пука дали ще ги ядосам — троснах му се аз. Събрах каквото беше останало от страха си и го преобразувах в гняв. — И знаеш ли какво? Не искам повече да слушам за тях.

После добавих, все още ядосана:

— Видя ли ги?

— Ги? За гарваните ли говориш?

— Не, за гнусните паяци.

Той ме погледна изненадано.

— На дървото е имало паяци? Ама наистина ли?

Изпуснах дълга въздишка.

— Преди малко, но не мога да ти кажа кое тук е истинско и кое фалшиво.

— Видях те, че си ядосана и мяташ огън насам-натам, като че си играеш с плажна топка.

Проследих погледа му до ръцете си и чак сега видях, че те не само треперят, но около тях все още има огнена аура. Поех дълбоко въздух и им заповядах да се успокоят. После заговорих много по-спокойно:

— Благодаря ти, Огън, може вече да се оттеглиш. Ох, чакай. Би ли могъл първо да разчистиш малко този лед пред мен? — посочих със светещите си ръце тротоара между мен и конюшните.

Огънят се изсипа весело между пръстите ми, заподскача като миниатюрна горяща топка през дебелата ледена покривка и я превърна в киша. Пак беше студено и мокро, но поне не беше хлъзгаво.

— Благодаря ти, Огън! — казах и в същия миг пламъците изчезнаха от пръстите ми.

Закрачих през водата и ледената каша покрай Старк, който не откъсваше поглед от мен.