Чтение онлайн

Панковиц и Делок само се взираха в Куин. Речта му се дължеше или на страх, или на вина. А може и да бълнуваше. Но каквото и да беше, наистина говореше смислено.

— Казваме ти истината — успя да отговори Панковиц.

— Поредната лъжа. Адвокатът ми ще стигне до дъното на тази история. Ще ви разбие в съда, ще ви разобличи, ще опровергае всичките ви измислици. Покажете ми анализа на следата от ботуша. Веднага. Искам да го видя сега.

— Нямаме право да го показваме на никого — отговори Панковиц.

— Много удобно. — Куин се приведе напред, облегнал лакти на коленете си. Челото му почти докосваше ръба на масата и той продължи да говори на пода: — Ами балистичния доклад? Него може ли да видя?

— Нямаме право…

— Каква изненада! Адвокатът ми ще го вземе — където и когато получа адвокат. Цяла нощ настоявам за защита, всичките ми права са нарушени.

— Не си молил за адвокат — заяви Делок. — Спомена смътно, но не си поискал адвокат. И не спря да говориш.

— Като че ли имах избор. Трябваше или да седя тук и да дърдоря, или да отида в отрезвителното при пияниците. Знаете ли, вече съм бил в пандиза и не ме е страх. Такъв ми е бизнесът. Вършиш престъпление, излежаваш си го. Познавам правилата. Виждал съм да откарват всичките ми приятели и роднини, но после се връщат, нали така? Излежаваш си присъдата и излизаш.

— Или бягаш — додаде Делок.

— Това също. Доста глупаво, предполагам, но трябваше да изляза.

— Понеже си имал сметки за разчистване, нали, Куин? Цели две години в затвора всеки ден си мислел за съдия Фосет. Прибрал е парите ти, но не е спазил уговорката. Във вашите среди това означава смърт, нали?

— Точно така.

Куин разтриваше слепоочията си, взираше се в обувките си и мънкаше. Двамата агенти си поеха дълбоко дъх и размениха по една бърза усмивка. Най-после първият намек за признание.

Панковиц размести някакви документи и каза:

— А сега, Куин, да видим докъде стигнахме. Ти току-що призна, че съдия Фосет е трябвало да умре, нали?

Куин все още се беше облегнал на лактите си, зяпаше пода и се олюляваше като в унес. Не отговори.

Делок свери с бележника си и каза:

— Куин, според бележките ми ти зададох, цитирам, следния въпрос: „Във вашите среди това означава смърт, нали?“, а ти отговори: „Точно така“. Отричаш ли го, Куин?

— Слагате думи в устата ми. Престанете.

— Добре, Куин — намеси се Панковиц, — длъжни сме да те осведомим за някои последни развития. Преди около два часа Ди Рей най-накрая е признал, че ти е дал парите за съдия Фосет и че той, Дългия и още няколко човека са ти помогнали да планираш убийството. Ди Рей се измъкна чист, вече сключи сделка — няма да получи смъртно наказание, няма да го обвинят в предумишлено убийство. Прибрахме Дългия преди два часа, а в момента търсим една от сестрите ти. Гадна работа.

— Стига, те не знаят нищо.

— Разбира се, че знаят, и утре всички ще бъдат обвинени заедно с теб.

— Не можете да го направите, човече. Стига де! Това ще съсипе мама. Горката жена е на седемдесет и има болно сърце. Не може да й причинявате такова нещо.

— Тогава действай, Куин! — подтикна го Панковиц. — Поеми си вината. Ти си извършил престъплението. Както сам каза, сега трябва да си го излежиш. Няма смисъл да завличаш и цялото си семейство.

— Как да действам?

— Сключи сделка. Дай ни подробности и ние ще се застъпим пред прокурора да не закача семейството ти — отговори Панковиц.

— Има и още нещо — добави Делок. — Ако сключим добра сделка, няма да има смъртно наказание. Само доживотна присъда, без право на гаранция. Явно семейство Фосет не са привърженици на смъртното наказание и не желаят дълъг и мъчителен процес. Предпочитат случаят да приключи и прокурорът ще уважи желанието им. При признаване на вината ще приеме споразумение, което ще ти спаси живота.

— Защо да ви вярвам?

— Не си длъжен, Куин. Само почакай няколко дни да изготвят обвинението. Ще бъдат изредени най-малко трийсет човека за различни престъпления.

Куин Ракър бавно се изправи и протегна ръцете си колкото се може по-високо. Направи няколко крачки на едната страна, после на другата и започна да повтаря:

— Банистър, Банистър, Банистър.

— Моля? — попита Панковиц.

— Банистър, Банистър, Банистър.

— Кой е Банистър? — попита Делок.

— Банистър е доносник — горчиво отвърна Куин. — Отрепка, стар приятел от „Фростбърг“, адвокат мошеник, който твърди, че е невинен. Най-обикновен доносник. Не се преструвайте, че не го познавате, понеже нямаше да сте тук, ако не беше този мръсник.

— Не съм го виждал — заяви Панковиц.

Делок също поклати глава.

Куин седна и облегна лакти върху масата. Вече беше напълно буден, тесните му очички блестяха срещу двамата агенти. Потриваше едрите си ръце.

— Е, каква е сделката? — попита той.

— Ние не можем да сключваме сделки, Куин, но можем да уреждаме разни неща — обясни му Панковиц. — Като начало ще се обадим на хората във Вашингтон и те ще оставят семейството и бандата ти на мира, поне засега. Прокурорът търпи критики вече пет седмици, още от убийството, и отчаяно се нуждае от малко добри новини. Уверява нас, а ни уверяваме теб, че няма да се стигне до смъртно наказание и че ще бъдеш единственият обвиняем. Само ти за двете убийства. Чисто и просто.

— Това е едната половина — намеси се Делок, — а другата е, че ще дадеш видео изявление, с което признаваш извършването на убийствата.

Куин обхвана главата си с ръка и затвори очи. Цяла минута се бори със себе си.

— Наистина искам да се видя с адвоката си — процеди той през стиснати зъби.

— Можеш да го направиш, Куин, разбира се, че можеш — отговори Делок. — Обаче Ди Рей и Дългия в момента са задържани и пеят като птиченца, така че положението става още по-сериозно. Може да минат ден-два, преди адвокатът ти да успее да дойде. Само една твоя дума, и веднага ще пуснем братята ти и ще ги оставим на мира.