Рекетьорът
Шрифт:
— Не го виня.
— Продължавам да мисля, че е любопитен. Играе на котка и мишка. Иска да разбере колко знаем всъщност.
— Няма да го измамят. Твърде умен е.
— Те знаят какво правят — заяви Уестлейк, седна и си наля още една чаша кафе.
В Норфък Панковиц си сипа още кафе и попита:
— Кой те закара до Роуаноук?
— Никой. Сам се закарах.
— С каква кола?
— Не помня.
— Лъжеш, Куин. Някой те е закарал в Роуаноук през седмицата преди седми февруари. Били сте двама. Имаме свидетел.
— Значи, свидетелят ви лъже. И вие лъжете. Всички лъжат.
— Купил си хамъра на девети февруари, платил си в брой, не е имало размяна с доплащане. Как си стигнал до паркинга за автомобили втора ръка през онзи ден, когато си купил хамъра? Кой те закара?
— Не си спомням.
— Значи, не помниш кой те закара?
— Нищо не помня. Имах махмурлук, още не бях изтрезнял.
— Престани, Куин — обади се Делок. — Лъжите ти стават абсурдни. Какво криеш? Ако не криеше нещо, нямаше да лъжеш толкова.
— Какво точно ви интересува? — вдигна ръце Куин.
— Как се сдоби с толкова пари в брой, Куин?
— Аз съм наркопласьор. През по-голямата част от живота си съм бил наркопласьор. Лежал съм в затвора, защото съм наркопласьор. Ние горим пари. Ние ядем пари. Проумявате ли го?
Панковиц поклати глава.
— Обаче според разказа ти, Куин, след бягството не си работил толкова за семейството. Те се страхуват от теб, нали? Прав ли съм? — попита той и погледна към Делок, който побърза да кимне.
Да, партньорът му беше прав за това.
— Семейството те е държало настрана, затова си започнал да правиш курсове на юг и обратно — каза Делок. — Твърдиш, че си спечелил около четирийсет и шест хиляди долара, което знаем, че е лъжа, защото си похарчил двайсет и четири хиляди за хамъра, а в склада ти открихме четирийсет и една хиляди.
— Сдобил си се с пари в брой, Куин — заяви Панковиц. — Какво криеш?
— Нищо.
— Тогава защо лъжеш?
— Всички лъжат. Нали се разбрахме по въпроса?
Делок потропа по масата и каза:
— Да се върнем няколко години назад, Куин. Племенникът ти Джакийл Стейли е в затвора тук, в Роуаноук, и чака процеса си. Ти си платил на адвоката му в брой за правните услуги, нали така?
— Да.
— Имаше ли още пари в брой? Допълнителни средства за смазване на съдебната машина? Може би за един подкуп, та съдът да бъде снизходителен към хлапето? Имало ли е нещо подобно, Куин?
— Не.
— Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен. Платих на адвоката в брой. Допускам, че е задържал парите за себе си. Само толкова знам.
— Кой беше съдията?
— Не помня.
— Съдия Фосет говори ли ти нещо?
— Може би — сви рамене Куин.
— Помниш ли да си влизал в съда с Джакийл?
— Бях там, когато го осъдиха на осемнайсет години.
— Учуди ли се, когато му дадоха толкова?
— Ами да, всъщност се учудих.
— Трябваше да получи по-малко, нали?
— Да, според адвоката му.
— И ти отиде в съда, за да огледаш по-добре съдия Фосет, нали?
— Бях в съда заради племенника си. Това е всичко.
Тандемът реши да направи пауза. Делок отпи от своя „Ред Бул“. Панковиц каза:
— Трябва да отида до тоалетната. Ти добре ли си, Куин?
Куин се щипеше по челото.
— Разбира се.
— Да ти донеса нещо за пиене?
— Един спрайт.
— Дадено.
Панковиц не бързаше. Куин отпиваше от чашата си. В четири и половина разпитът беше възобновен с въпроса на Делок:
— Е, Куин, следил ли си новините през последните три месеца? Чел ли си вестници? Сигурно си бил любопитен дали се говори за бягството ти.
— Всъщност не — каза Куин.
— Чу ли за съдия Фосет?
— Не. Какво за него?
— Бил е убит, прострелян два пъти в тила.
Никаква реакция от страна на Куин. Нито изненада. Нито съжаление. Нищо.
— Не знаеше ли, Куин? — попита Панковиц.
— Не.
— Два патрона с кух връх, изстреляни от трийсет и осемкалиброво оръжие като намереното в караваната ти. Предварителният балистичен доклад показва, че има деветдесет процента вероятност съдията да е бил убит с него.
Куин се усмихна и закима.
— Вече схванах. Става дума за оня съдия. Вие, момчета, мислите, че аз съм очистил Фосет, нали?
— Точно така.
— Страхотно. Значи изгубихме колко… седем часа за тези глупости? Пилеете моето време, своето време, времето на Ди Рей, времето на всички. Никого не съм убивал.
— Ходил ли си в Рипълмийд, Вирджиния, население петстотин човека, навътре в планината, западно от Роуаноук?
— Не.
— Това е най-близкото селище до малко езеро, където е убит съдията. В Рипълмийд няма чернокожи, затова появи ли се някой, веднага го забелязват. Според собственика на една бензиностанция в деня преди убийството на съдията чернокож мъж, отговарящ на твоето описание, е бил в града.
— Категорично ли ме е разпознал, или са само приказки?
— Нещо средно. Утре ще му покажем по-хубава твоя снимка.
— Не се и съмнявам, а също и че паметта му адски ще се освежи.
— Обикновено така става — отбеляза Делок. — На шест километра и половина западно от Рипълмийд е краят на света. Асфалтовите шосета свършват, няколко черни пътища водят в планината. Има една стара бакалия и собственикът й господин Пийкок вижда всичко. Твърди, че в деня преди убийството чернокож мъж спрял и питал за пътя. Господин Пийкок не помни откога не е виждал чернокож човек по тези места. Даде ни описание. Пасва ти идеално.