Чтение онлайн

Мисля, че докато правех проучванията си за този филм, се натъкнах на заговор, който обхваща най-високите нива на службата. Убеден съм, че някои агенти биват насърчавани просто да убиват търговците на наркотици ши заподозрените в търговия с дрога. Агенцията убива хора, вместо да ги арестува.

До този момент съм се натъкнал на десетина от тези подозрителни убийства. Разговарял съм с няколко семейства и всички те са убедени, че близките им са ликвидирани. Така стигам до Вас: известни сами основните факти, свързани със смъртта на брат Ви Джийн през 2004 г. Най-малко трима агенти са участвали в престрелката и както обикновено твърдят, че са действали при самозащита. Мисля, че сте били там по време на случилото се.

Моля Ви за възможността да се срещнем, да Ви поканя на обяд и да обсъдим този проект. В момента се намирам във Вашингтон, окръг Колумбия, но мога да зарежа всичко тук и да дойда в Югозападна Вирджиния, когато Ви е удобно. Номерът на мобилния ми телефон е 305-806-1921.

Благодаря Ви за отделеното време.

Искрено Ваш,

М. Рийд Болдуин“

Часовникът значително забавя ход с течение на времето. Поемам на дълго пътуване на юг по междущатска магистрала 81 и минавам покрай Блексбърг, седалището на „Вирджиния Тек“, после покрай Крисчънсбърг, Радфорд, Марион и Пуласки. Местността е планинска и красива, но аз не се наслаждавам на пейзажа. Възможно е някой от тези градове да ми потрябва в близко бъдеще, затова си записвам сервизите, мотелите и заведенията за бързо хранене покрай магистралата. Има много камиони и автомобили от десетина щата, така че никой не ми обръща внимание. От време на време напускам четирилентовата магистрала и навлизам по-дълбоко в планината, като минавам през малките градчета, без да спирам. Намирам Рипълмийд с население от петстотин човека — най-близкото населено място до вилата край езерото, където са убити съдия Фосет и Наоми Клеъри. Накрая се връщам в Роуаноук. Прожекторите светят, „Ред Сокс“ отново играят. Купувам си билет и вечерям с хотдог и бира.

Франк Бийб ми се обажда в осем на следващата сутрин и час по-късно съм в кабинета му. Налива си кафе и заявява делово:

— Намерих го в Радфорд — колежанско градче с население около шестнайсет хиляди души. Преди няколко месеца излязъл от затвора, поживял с майка си, после се преместил. Говорих с майка му — кораво момиче е тя — и от нея научих, че Нейтън си купил бар в Радфорд.

Любопитен съм и питам:

— Как й развързахте езика?

Франк се смее и си пали още една цигара.

— Това е лесната част, Рийд. Когато си в този бизнес толкова отдавна като мен, винаги можеш да изръсиш някоя глупост и да накараш хората да говорят. Допуснах, че майка му все още изпитва здравословен страх от всеки, свързан със системата на затворите, затова й казах, че съм федерален агент по затворите и трябва да говоря със сина й.

— Това не означава ли неправомерно представяне като длъжностно лице?

— Не, няма федерални агенти по затворите. Тя не ми поиска визитна картичка — ако го беше направила, щях да й дам. Имам доста визитни картички. Мога да бъда всякакъв федерален агент. Няма да повярвате колко лесно е да заблудиш хората.

— Ходихте ли в бара?

— Да, но не влязох. Щях да се набивам на очи. Той е съвсем близо до кампуса на университета и посетителите му са много по-млади от мен. Казва се „Бомбай“ и работи от неотдавна. Според градските архиви новият собственик е във владение от десети май тази година. Продавачът е някой си Артър Стоун, а нашето момче Нейтън Кули е купувачът.

— Къде живее?

— Не знам. В документацията няма нищо. Подозирам, че е под наем, затова няма данни. По дяволите, може да спи над бара. Сградата е стара и двуетажна. Нали няма да ходите там?

— Няма.

— Добре. Понеже сте твърде възрастен и там няма чернокожи.

— Благодаря ви. Ще се срещна с него някъде другаде.

Плащам на Франк шестстотин долара в брой и на излизане питам:

— Франк, ако ми трябва фалшив паспорт, можете ли да ми подскажете нещо?

— Разбира се. Има един човек в Балтимор, когото съм използвал преди. Прави почти всичко. Но напоследък паспортите са опасна работа — с тази засилена вътрешна сигурност и така нататък. Пипнат ли ви, лошо ви се пише.

— Не е за мен — усмихвам се.

Той се засмива и казва:

— Боже, това за пръв път го чувам!

Колата ми е натоварена и аз напускам града. Четири часа по-късно съм в Маклийн, Вирджиния, и търся копирен център, който да предлага изключително качествени услуги. Намирам един в модерен търговски център, плащам нужната такса и свързвам лаптопа си с принтер. Бучкам и ръчкам десетина минути, но накрая проклетото нещо проработва и разпечатвам писмото до Нейтън Кули. На бланка на „Скелтър Филмс“, има адрес на Осмо Авеню в Маями и пълен набор номера на телефони и факсове. На плика пиша: „Г-н Нейтън Кули, Бар и грил «Бомбай», Ист Мартин Стрийт 914, Радфорд, Вирджиния 24141“. Отляво на адреса написвам с главни букви: „Поверително и лично“.

Когато всичко се получава безупречно, прекосявам река Потомак и поемам през центъра на Вашингтон, за да намеря пощенска кутия.

28

Куин Ракър се обърна с гръб, провря ръце между решетките и допря китките си отзад. Заместник-шерифът щракна белезниците, докато друг отваряше вратата на килията. Придружиха Куин до претъпкана чакалня, където го чакаха трима агенти на ФБР. От там го прекараха през стъклена врата и го качиха в черен джип със затъмнени прозорци, в който имаше още въоръжена охрана. Десет минути по-късно той пристигна с пълен ескорт пред задния вход на федерална сграда, където го вкараха светкавично и го качиха по стълбите до втория етаж.

Нито Виктор Уестлейк, нито Стенли Мъмфри, нито някой друг от адвокатите в стаята бяха участвали в подобна среща. Нямаше практика да водят обвиняемия на разговор. Ако се налагаше полицията да го разпитва, правеха го в затвора. Ако трябваше той да се яви в съда, съдията назначаваше изслушване.

Въведоха Куин в малка заседателна зала и му свалиха белезниците. Той се здрависа с адвоката си Дъсти Шивър, който, естествено, трябваше да присъства, но не беше сигурен каква е целта на срещата. Предупреди федералните, че клиентът му няма да им каже нищо, докато той, Дъсти, не му позволи да говори.

Куин беше в затвора четири месеца и не се справяше добре. По причини, известни само на тъмничарите му, го държаха в изолатора. Контактът му с надзирателите беше сведен до минимум. Храната беше отвратителна и той слабееше. Освен това вземаше антидепресанти и спеше по петнайсет часа дневно. Често отказваше да се среща със своите близки или с Дъсти. Веднъж молеше за правото да се признае за виновен в замяна на доживотна присъда, а на следващата седмица искаше процес. От време на време признаваше, че е убил съдия Фосет и приятелката му, но после се отмяташе и обвиняваше правителството, че слага дрога в храната му. Заплашваше надзирателите, че ще убие и тях, и децата им, после настроението му се променяше и той им се извиняваше през сълзи.