Чтение онлайн

Казвам на келнерката, че адски ми се пие бира, голяма наливна, а Нейтън се поколебава, преди да каже:

— И за мен същото.

Успехът на тази доста несигурна мисия би могъл да зависи от алкохола. Нейтън е отраснал сред пияници и хора, които се друсат с метамфетамини. След това е прекарал пет години в затвора — чист и трезвен. Подозирам, че сега, когато е навън, се е върнал към старите си навици. Фактът, че има собствен бар, е показателен.

Изглежда добре за селяк, когото никой не е учил как да се облича. Избелени джинси, фланелка с якичка и логото на „Корс Лайт“, оставена от някой търговец в бара му, военни ботуши. Не носи бижута и часовник, но има невероятно грозна затворническа татуировка от вътрешната страна на лявата си ръка. С две думи, Нейтън не се перчи с пари чрез външността си.

Носят ни бирата и ние се чукваме.

— Разкажете ми за филма — подканя ме той.

По навик кимвам, правя пауза и си нареждам да говоря бавно, ясно и възможно най-гърлено.

— Правя документални филми вече десет години, а това е най-вълнуващият ми проект.

— Господин Болдуин, какво точно е документален филм? Така де, гледал съм филми, ама май не съм гледал много документални.

— Разбирам. Обикновено са кратки независими продукции, които не се прожектират в големите кина. Не са касови. Това са филми за истински личности, истински проблеми, истински събития, без участието на големи звезди и такива неща. Наистина сериозни филми. Най-добрите печелят награди на разни фестивали и привличат известно внимание, но никога не носят много пари. Моята компания специализира във филми, които се занимават със злоупотребата с власт, най-вече от страна на федералното правителство, но също и от страна на големите корпорации. — Отпивам от бирата и си напомням да карам бавно. — Повечето са дълги около час. Конкретно този може да стане около деветдесет минути, но това ще решим по-късно.

Келнерката се връща. Поръчвам си сандвич с пилешко, а Нейтън иска голяма порция пилешки крилца.

— Как започнахте с бара? — питам го.

Той отпива, усмихва се и отговаря:

— Заради един приятел. Собственикът затъваше. Не заради бара, с някакви други имоти. Сигурно заради рецесията. Затова се опитваше да се отърве от „Бомбай“. Търсеше някой глупак, който да го купи и да поеме дълговете, и аз си казах: какво пък. Само на трийсет съм, нямам работа, нямам перспективи, защо да не рискувам? Засега обаче печеля. Забавно е. Навъртат се много колежанки.

— Женен ли сте?

— Не. Не знам какво ви е известно за мен, господин Банистър, обаче аз лежах в затвора пет години и току-що излязох. Заради федералното правителство не съм имал много срещи напоследък, сега се връщам в играта, ако ме разбирате.

— Естествено. Присъдата ви се дължи на същия инцидент, при който загина брат ви, нали?

— Точно така. Признах се за виновен и ме затвориха за пет години. Братовчед ми още е в затвора. „Биг Санди“ в Кентъки, гадно място. Повечето ми братовчеди или са зад решетките, или са мъртви. Това е една от причините да се преместя в Радфорд, господин Болдуин — за да се измъкна от търговията с наркотици.

— Разбирам. Моля те, наричай ме Рийд. Баща ми е господин Болдуин.

— Добре. Аз съм Нейтън. Или Нейт.

Отново се чукваме с чашите, като че ли най-неочаквано сме си станали много близки. В затвора му викахме Нати.

— Разкажете ми за филмовата си компания — подканя ме той.

Очаквах въпроса, но почвата е несигурна. Отпивам от бирата и бавно преглъщам.

— „Скелтър“ е нова компания със седалище в Маями, в нея съм само аз с двама партньори, плюс служителите. Години наред работих за по-голяма продуцентска фирма в Ел Ей. Казваше се „Коув Крийк Филмс“, може да си я чувал. — Не е. Просто поглежда към задника на една добре сложена млада келнерка. — Както и да е, „Коув Крийк“ спечели една камара награди и правеше добри пари в бизнеса, но миналата година всичко се разпадна. Скараха се жестоко за актьори, пари и над кой проект да работят. Все още водим неприятни дела, които сигурно ще се влачат с години. Федералният съд в Ел Ей дори издаде съдебна заповед, с която ми забранява да говоря за „Коув Крик“ или за делото. Шантава работа, а?

За мое облекчение Нейтън бързо губи интерес към филмовата ми компания и нейните проблеми.

— Защо седалището ти е в Маями?

— Заминах там преди три години, за да работя над филм за фалшиви военни доставки за правителството, и се влюбих в това място. Живея в Саут Бийч. Ходил ли си там?

— Не.

Освен пътуванията, които са му уреждали щатските шерифи, Нейтън не се е отдалечавал на повече от триста километра от Уилоу Гап.

— Мястото е вълнуващо. Красиви плажове, прекрасни момичета, бурен нощен живот. Преди четири години се разведох и сега отново ергенувам. Прекарвам там половината година. Другата половина съм на път и снимам.

— Как се прави документален филм? — пита Нейт и отпива голяма глътка бира.

— Много по-различно е от игрален филм. Обикновено сме само аз и операторът, може би и един-двама техници. Сценарият е важната част, не пейзажът или лицето на изпълнителя на ролята.

— И искаш да снимаш мен?

— Категорично. Теб, може би майка ти или други членове на семейството. Искам да отида на мястото, където е бил убит брат ти. Целта ми е да открия истината, Нейтън. Заел съм се с нещо, което може да се окаже наистина голямо. Ако успея да докажа, че Агенцията за борба с наркотиците системно избива наркодилъри, че най-хладнокръвно ги убиват, тогава може и да успеем да спипаме тези кучи синове. Племенникът ми сериозно затъна, замеси се в търговията с крек, но не беше закоравял дилър. Да, беше глупав, но безобиден. Беше на седемнайсет, не носеше оръжие, а го простреляха три пъти от упор. На местопрестъплението оставиха откраднат пистолет и от Агенцията твърдят, че е негов. Банда лъжци.

Лицето на Нейтън бавно се разкривява от гняв и сякаш му се иска да се изплюе. Продължавам:

— Филмът ще разказва историята на три, може би четири такива убийства. Не съм сигурен дали ще включа племенника си, понеже все пак аз съм авторът. Приемам смъртта му твърде лично. Вече съм заснел историята на Хосе Алварес от Амарило, Тексас, деветнайсетгодишен работник, прострелян четиринайсет пъти от агентите на АБН. Проблемът е, че никой от семейството му не говори английски, а хората не съчувстват особено на незаконните имигранти. Заснех историята на Тайлър Маршак, колежанин от Калифорния, който търгувал с марихуана. От Агенцията нахлули в стаята му като гестаповци и го застреляли в леглото му. Сигурно си чел за случая.

Не е. Нейтън Кули, когото познавах, часове наред играеше видеоигри и не отваряше вестник или списание. Нито пък притежаваше природното любопитство да провери „Скелтър Филмс“ или „Коув Крийк“.

— Както и да е, имам прекрасен материал от стаята му, от аутопсията и изявления на близките му, но в момента те водят дело срещу Агенцията. Може би няма да ми позволят да използвам този материал.

Поднасят ни обяда и ние си поръчваме още бира. Нейтън къса пилешкото от костите и трие устата си със салфетка.

— Защо толкова се интересуваш от случая на брат ми?

— Да кажем, че съм любопитен. Още не знам всички факти. Бих желал да чуя твоята версия за случилото се и да ми опишеш ареста на място. Адвокатите ми са се позовали на Закона за достъп до информацията и са поискали документацията от Агенцията, а също и съдебното досие. Ще прегледаме внимателно документите, но най-вероятно агентите ще са покрили всичко. Обикновено така правят. Постепенно ще навържем нещата, но през това време ще видим как ти и близките ти стоите пред камера. Тя не харесва всички, Нейтън.