Чтение онлайн

„Не бе, само се пошегувах — отговори с леко притеснение ТДН. — Веднага го пратих.“

— Значи се е загубил — каза Борегард. — Смяната ми свършва след пет минути. Няма ме цели четирийсет и осем часа и въобще не ме интересува. По-добре му се обади.

Д’Агоста погледна към Пендергаст, който се беше отпуснал върху изтърканата задна седалка на буика.

„Господи — помисли си той, — пич като Пендергаст трябва да се вози поне в последен модел «Таун!» А са му отпуснали четиригодишен буик и шофьор, който трудно говори английски.“

Пендергаст беше притворил очи.

— Завий по Осемдесет и шеста и после по пряката през Сентрал Парк — извика Д’Агоста.

Шофьорът кривна по две алеи през Сентрал Парк Запад и изскочи с рев на пряката.

— Сега по Пето на Шейсет и пета и мини пряко — добави Д’Агоста. — След това излез на Трето и завий вдясно по Шейсет и шеста.

— Петсет и девета по-бързо — каза със силен средноизточен акцент шофьорът.

— Не и във вечерния час пик — викна Д’Агоста.

Божичко, не разполагаха дори с шофьор, който да се ориентира из града!

Щом колата зави и се понесе по авенюто, шофьорът подмина Шейсет пета.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — каза Д’Агоста. — Току-що пропусна Шейсет и пета.

— Извинения — избърбори шофьорът и зави по задръстената Шейсет и първа.

— Не мога да повярвам! — обърна се Д’Агоста към Пендергаст. — Трябваше да уволниш този тип.

Агентът се усмихна, без да отваря очи.

— Подарък от нюйоркската служба. Но закъснението ще ни даде възможност да поговорим.

Той се намести върху оръфаната седалка.

През последния половин час Пендергаст беше присъствал на аутопсията на Джоли. Д’Агоста отклони поканата.

— Лабораторията установи няколко вида ДНК в нашата мостра — продължи Пендергаст. — Едната на човек, а другата на гекон.

Д’Агоста го погледна.

— Гекон? Това пък какво е? — попита той.

— Вид гущер. Безобиден. Обича да се припича на слънце по стените. Когато бях дете, едно лято наехме вила край Средиземно море — целите стени бяха покрити с гущери. Във всеки случай резултатите така изненадали лаборанта, че го взел за шега. — Той отвори чантата си. — Това е докладът от аутопсията. Боя се, че няма нещо съвсем ново. Същият начин на действие, ужасно осакатяване, отстранена таламоидна част на черепа. Коронерската служба е изчислила, че за да се причинят такива контузии с един-единствен удар, необходимата сила трябва да е… — Той надникна в някакъв лист с машинописен текст. — … двукратно по-голяма от удар на силен мъж. Излишно е да обяснявам, че е само преценка.

Пендергаст прелисти няколко страници.

— Освен това са направили ензимни тестове на мозъците на по-голямото момче и на Джоли за наличие на слюнка.

— И?

— И в двата случая резултатите са положителни.

— Господи! Искаш да кажеш, че убиецът яде мозъците им?

— Не само ги яде, лейтенант, но и ги олигавя. Очевидно той, тя или то няма никакви маниери. Носиш ли доклада на спецгрупата? Искам да го погледна.

Д’Агоста му го подаде.

— Няма да откриеш нищо изненадващо. Кръвта е на Джоли. Открили са следи от кръв в зоната за сигурност и надолу по стълбището към подземието. Разбира се, снощният дъжд е измил всичко.

Пендергаст прегледа документа.

— А това е докладът за вратата към склада. Някой доста е блъскал и тропал, вероятно с тъп инструмент. И там има тройни драскотини, които съвпадат с намерените по жертвите. Силата също е била значителна.

Пендергаст подаде папките.

— Изглежда ще се наложи да отделим по-голямо внимание на подземието. В основни линии, Винсент, ДНК анализите са най-големият ни шанс засега. Ако открием произхода на парчето от нокът, ще разполагаме с първата солидна улика. Затова помолих за тази среща.

Колата спря пред лабиринт от сгради над Ийст ривър, чиито стени от червени тухли бяха обрасли с бръшлян. Един пазач ги пропусна през някакъв страничен вход.

В лабораторията Пендергаст застана пред една маса в средата на помещението и подхвана разговор с експертите Бучхолц и Търоу. Д’Агоста се възхищаваше на лекотата, с която южнякът поемаше нещата в ръцете си.

— Двамата с моя колега искаме да разберем процедурата за ДНК анализ — говореше Пендергаст, — тъй като ни е нужно да узнаем как се стига до тези резултати и дали са необходими по-нататъшни анализи. Вярвам, че разбирате.

— Естествено — отвърна Бучхолц. Беше енергично дребно човече, плешиво като планински връх. — Моят асистент доктор Търоу направи анализа.

Търоу неспокойно пристъпи напред.

— Когато получихме пробата — започна той, — поискаха да установим дали е от едър месояден бозайник. По-точно едра котка. В такива случаи сравняваме ДНК на пробата с ДНК на поне пет или шест вида, които вероятно съответстват. Но същевременно избираме животно, което очевидно не отговаря на мострата, наречено странична група. Нещо като контрол. Ясно ли се изразявам?

— Засега — отвърна Пендергаст. — Но за мен по-простичко. В тази област съм профан.

— Като странична група обикновено използваме човешка ДНК, тъй като тя е най-определена. Та значи подлагаме пробата на ПВР, което ще рече „полимерна верижна реакция“. Това налага да бъдат направени хиляди и хиляди копия на гените, което ни дава много широка възможност за проверка, разбирате ли.

Той посочи един обемист апарат с прикрепени към него продълговати плексигласови ивици. Зад тях имаше тъмни вертикални сектори, които образуваха сложни структури.

— Това е пулсационно-полева гелна електрофорезна апаратура. Поставяме пробата ето тук и частици от нея попадат надлъжно по ивиците чрез гела според молекулярното им тегло. Проявяват се върху тъмните сектори, а с помощта на компютър установяваме какви гени са налице. — Той пое дълбоко въздух. — Както и да е, резултатите за едри котки бяха отрицателни. Категорично отрицателни. Нулева вероятност. И за наша изненада получихме положителен резултат за страничната група, тоест хомо сапиенс. И както ви е известно, установихме следи на ДНК от няколко вида гущери, или поне така изглежда. — Изражението му беше леко глуповато. — Но независимо от това повечето от гените в пробата останаха неидентифицирани.