Чтение онлайн

И излезе отвън.

— Име? — попита Д’Агоста.

— Роджър Тръмкеп. Аз съм сменният надзорник.

— Добре — каза уморено Д’Агоста, докато си записваше. — Докладвате за шумове при процесора с база данни.

— Не, сър, процесорът е на горния етаж. Това е компютърната зала. Наблюдаваме хардуера и поддържаме системите.

— Значи компютърната зала. — Той си отбеляза още нещо. — Кога за първи път чухте шумовете?

— Няколко минути след десет. Тъкмо приключвахме с журнала.

— Четяхте си журнал, когато чухте шумовете?

— Не, сър. Записите на дневниците 8 . Довършвахме ежедневното съхраняване на информацията.

— Разбирам. Приключвахте чак в десет?

— Това не може да се прави в натоварените часове, сър. Имаме специално разрешение да идваме на работа в шест сутринта.

— Късметлии. И къде чухте тези шумове?

— Идваха от електрозалата.

— И тя е…

— Вратата вляво от МП–3. Това е компютърът, сър.

— Видях две врати вътре — каза Д’Агоста. — Какво има зад другата?

— О, това е тъмната стаичка. Достъпът в нея е с магнитни карти. Никой не може да влезе.

Д’Агоста го погледна учудено.

— В нея се намират дискове и други такива неща. Наричаме я „тъмната стаичка“, защото всичко е автоматично — никой не влиза, освен техниците по поддръжката. — Той кимна гордо. — Ние сме абсолютно автоматизирани. В сравнение с нас полицейските управления са все още в каменната ера. Те все още използват оператори, които правят записите ръчно или нещо подобно.

Д’Агоста отново влезе вътре.

— Чули са шумовете зад онази врата в дъното вляво. Да огледаме. — Той се обърна и каза на Тръмкеп: — Да останат отвън.

Вратата на електрозалата се отвори и замириса на горещи кабели и озон. Д’Агоста опипа стената, намери копчето и включи осветлението.

Най-напред огледа помещението, както пишеше по учебниците. Трансформатори. Скари на вентилационни проводи. Кабели. Няколко климатика. Много горещ въздух. Но нищо друго.

— Огледайте зад онова устройство — каза Д’Агоста.

Полицаите огледаха подробно всяко ъгълче. Един от тях се обърна и вдигна рамене.

— Добре — каза Д’Агоста и тръгна към компютърната зала.

— Изглежда чисто. Господин Тръмкеп?

— Да? — подаде глава надзорникът.

— Кажете на хората си да влязат. Изглежда нормално, но ще оставим човек през следващите трийсет и шест часа. — Той се обърна към един от полицаите, които излизаха от електрозалата. — Уотърс, оставаш тук до края на смяната си. Проформа, разбираш ли? Ще ти изпратя смяната.

„Още няколко такива случая и оставам без полицаи“ — мина му през ума.

— Разбрано — отвърна Уотърс.

— Това е добра идея — каза Тръмкеп. — Тази зала е ядрото на музея, разбирате ли. Или по-скоро мозъка. Ние контролираме телефоните, растенията, мрежата, принтирането, електронната поща, системата за сигурност…

— Чудесно — каза Д’Агоста.

Запита се дали тъкмо тази не е службата, която разполага с точни чертежи на подземието.

Служителите започнаха да влизат един по един и да заемат местата си пред компютрите. Д’Агоста попи чело. „Горещо е като в сауна.“ Обърна се да излезе.

— Родж — чу глас зад себе си. — Имаме проблем.

Д’Агоста се спря.

— О, Боже мой! — възкликна Тръмкеп, вторачен в монитора. — Системата е блокирала. Какво, по дяволите…

— Още ли беше на контролен режим, когато излезе, Родж? — запита някакъв дребосък с издадени напред зъби. — Ако е приключил и не е получил отговор, може да е превключил на презареждане.

— Може да си прав — каза Роджър. — Изключи го и провери дали ще тръгне.

— Не отговаря.

— Защитата изключена ли е? — попита Тръмкеп, привеждайки се над компютърджията с издадените зъби. — Дай да проверя.

В залата записука алармена сирена, не силно, но пронизително и остро. Д’Агоста забеляза червен сигнал върху едно табло на тавана над лъскавия централен компютър. Може би трябваше да се помотае още известно време тук.

— Какво има сега? — попита Тръмкеп.

„Господи, ама че жега! — помисли си Д’Агоста. — Как издържат тия хора?“

— Какъв е този сигнал, който получаваме?

— Не знам. Провери го.

— Къде?

— В справочника, глупако! Точно зад компютъра ти е. Ето, намерих го.

Тръмкеп започна да прелиства страниците.

— 2291, 2291… ето го. Топлинна аларма. О, Господи, машината прегрява! Извикайте веднага поддръжката.

Д’Агоста се размърда. Думкането, което бяха чули, вероятно беше някаква повреда в климатичните компресори. „Не е нужно да си конструктор на ракети, за да го разбереш. Тук трябва да е поне трийсет градуса.“ Докато излизаше от залата, покрай него минаха с бързи крачки двама техници от поддръжката.

Както повечето съвременни суперкомпютри, музейният МП–3 беше по-устойчив на високи температури от „ютиите“ отпреди десетина-двайсет години. За разлика от овехтелите вакуумни тръби и транзисторите, неговият силициев мозък можеше да функционира продължително време над препоръчителната температура, без загуба или повреда на информация. Но хардуерът на системата за сигурност на музея беше инсталиран от трета компания и не отговаряше на оперативните спецификации на компютърния производител. Когато температурата в компютърната зала достигнеше тридесет и четири градуса, а това беше свръх допустимото за ROM чиповете, които управляваха автоматичната контролна алармена система, — тя се задействаше с деветдесет секунди закъснение.

Уотърс стоеше в един ъгъл и оглеждаше залата. Техниците по поддръжката си бяха тръгнали преди повече от час и в залата беше приятно хладно. Всичко течеше в нормалния си ритъм и единствените шумове бяха жуженето на компютрите и тракането на зомбитата по клавишите. Погледът му попадна върху екрана на един свободен компютър с потрепващо съобщение:

Все едно беше на китайски. Каквото и да беше, не може ли да го кажат на английски? Ненавиждаше компютрите. Според него не вършеха нищо друго, освен че пропускаха „с“-то в края на фамилното му име по сметките. Не му бяха симпатични и всички тези шибани, вторачени в мониторите компютърджийчета. Ако нещо не е наред, нека сами да се оправят.